— Как мина денят ти, скъпи? — попита Мери Пат.
— Както обикновено — бе отговорът за микрофоните в тавана.
Много по-важен бе жестът с двата палеца нагоре, последван от измъкване на съобщението от джоба на шлифера. Разполагаха вече с уговорено място и време за срещата. Мери Пат щеше да се погрижи за това. Тя прочете бележката и кимна. Двамата с Еди щяха да излязат отново на разходка и да се видят с малката Светлана, зайчика. След това въпросът щеше да опре единствено до това как да измъкнат Заека извън града, но тъй като той работеше в КГБ, не следваше да е трудно. В конкретния случай работата му в Центъра бе предимство. В края на краищата те щяха да измъкнат не мужик от някоя кравеферма, а нещо като дребен благородник.
Забеляза, че за вечеря има пържоли — ястието на успеха. Мери Пат се бе вманиачила, както и той, а може би и повече от него. С много малко късмет операция БЕАТРИКС щеше да им донесе славата на превъзходни оперативни агенти, към което и двамата се стремяха.
Райън взе влака за Чатъм. През целия ден бе усещал липсата на жена си. Надяваше се да си е тръгнала по-рано като повечето лекари на държавна работа, с каквито работеше. Понякога се питаше дали този вреден навик няма да й се отрази зле, след като се върнат у дома в Перегрийн Клиф. Дано да не се случва. Берни Кац обичаше бюрото му да е разчистено и списъкът на чакащите да е празен, а тукашните трудови привички подтикваха дори жена му към пийване. Добрата новина бе, че през тази седмица нямаше насрочени операции, така че щяха да си пийват вино с вечерята.
Чудеше се колко време ще отсъства от къщи. Не бе свикнал да е далече от дома си. Едно от предимствата на работата му като аналитик бе това, че вършеше всичко в кабинета си, след което се прибираше. Откакто бе женен, почти не се бе случвало да спи извън дома си, далеч от Кети. Това бе свещено правило в техния брак. Харесваше му, когато се събуди в три сутринта, да я прегърне и да я целуне, а тя да се усмихне в съня си. Бракът с Кети бе нещо като котвата на живота му, центърът на неговата вселена. А сега дългът му щеше да го отдели от нея за няколко дни — мисъл, която не му допадаше. Не гореше от желание също да лети със самолет до комунистическа страна с фалшиви документи за самоличност, за да контролира тайна операция. Не разбираше и бъкел от тия неща с изключение на онова, което му бяха разказвали оперативните агенти в Ленгли… и на собствените си преживявания в Чесапийк, когато Шон Милър и неговите терористи нахлуха в дома му с насочени дула. Полагаше огромни усилия да забрави тази история. Вероятно нямаше да се случи, ако бе останал в морската пехота, макар че и там щеше да е заобиколен от бойци, само че свои. Щеше да се радва на тяхното уважение, да си спомня с гордост бойните си подвизи, да разказва за тях в някоя кръчма на онези, които проявяват любопитство, да споделя опита си в областта на тактиката, който бе усвоил на висока цена, в условията на почти истинска битка, и да се надсмива на неща, които на обикновените хора въобще не им се виждат смешни. Но напусна морската пехота със счупен гръбнак, след като изтърпя бойната служба с ужаса, който изпитва всеки цивилен. Макар че някой някога бе казал, че смелостта е израз на страха. А той бе проявил това качество точно когато трябва. Е, в Унгария само щеше да наблюдава, а после да слуша, докато сър Базил и неговите момчета разпитват Заека на някое тайно място в Лондон или другаде, преди самолет КС-135 на ВВС да ги откара във Вашингтон от военновъздушната база Бентуотърс, а по време на дългия полет щяха да им предложат за успокоение вкусна храна и напитки.
Слезе от влака, качи се по стълбите и хвана такси до Гриздейл Клоус, където завари Кети да приготвя вечерята с помощта на Сали, след като бе отпратила госпожица Маргарет.
— Здрасти, маце — каза той и я целуна, след което вдигна Сали за обичайната прегръдка. — Малките момиченца се прегръщат най-добре.
— Е, какво толкова важно ти съобщиха? — попита Кети.
— Нищо особено. Дори разочароващо.
Кети погледна мъжа си в очите. Джак не го биваше да лъже. Това бе едно от нещата, които харесваше най-много у него.
— Ясно.
— Честно — настоя Райън, тъй като познаваше този поглед, но се оплете още повече. — Не съм застрелял никого — направи той опит да се пошегува.
— Добре — отвърна тя, което означаваше: „Ще поговорим по-късно.“
„Пак се издъни, Джак“ — каза си Райън.
— Как върви бизнесът с очилата?
— Прегледах шестима пациенти, макар че имах време да приема осем или девет. Но толкова бяха записани.
— Обсъди ли с Берни условията за работа тук?
— Днес му звъннах, малко след като се прибрах. Умря от смях и ме посъветва да се наслаждавам на ваканцията.