— А онези типове, които прекъснаха операцията, за да отидат на кръчма?
Кети се обърна.
— Думите му бяха, цитирам: Джак работи в ЦРУ, нали така? Накарай го да застреля копелетата. Край на цитата — след това тя продължи да готви.
— Не е зле да му кажеш, че ние не правим подобни неща. — Джак се усмихна. Това поне не беше лъжа и той се надяваше тя да го знае.
— Знам. Това е в разрез със съвестта ти.
— Защото съм католик — потвърди той.
— Е, поне ще съм сигурна, че няма да ме баламосваш.
— Да ме убие Господ, като ми прати рак, ако го направя.
Клетвата за рака й допадна.
— Няма да му се наложи, Джак.
И това бе вярно. Тя мразеше оръжията и кръвопролитията, но него обичаше. А за момента това стигаше.
Вечерята бе вкусна, последваха обичайните занимания, докато стане време да облекат четиригодишната Сали в жълтата й пижамка и тя да се изкачи в голямото си момичешко легло.
След като Сали и малкият Джак заспаха, дойде време за обичайното безсмислено висене пред телевизора. Поне така се надяваше Джак, но…
— Добре, Джак, казвай лошата новина.
— Нищо особено — отвърна той.
Но отговорът му бе възможно най-лошият. Кети можеше да чете мислите му.
— Какво значи това?
— Трябва да замина на кратко пътуване — в Бон — Джак си спомни съвета на сър Базил. — Нещо, свързано с НАТО.
— И какво е то?
— Не мога да ти кажа, скъпа.
— Колко дълго?
— Три-четири дни вероятно. Смятат, че аз съм най-подходящият по неизвестна за мен причина.
— Ъ-хъ — тя веднага разгада, че казаното от Райън бе само наполовина вярно. — Надявам се, че няма да носиш пистолет или нещо такова?
— Скъпа, аз съм аналитик, не оперативен агент, забрави ли? Тия неща не ми влизат в задълженията. Между другото, не мисля, че и оперативните агенти често носят оръжие. Трудно е да се обясни, ако ги набарат.
— Но…
— Джеймс Бонд е измислен герой, маце, в истинския живот няма такива като него.
Райън се загледа в телевизора. По Ай Ти Ви даваха сериала „Опасност от бомба“ и Джак се замисли отново дали неговият приятел Брайън ще доживее края на службата си на сапьор, за да се оженят със Сузи, когато се уволни. И неговата работа бе гадна, но ако допуснеше грешка, поне нямаше да боли дълго.
— Боб обаждал ли се е? — попита Гриър малко преди шест часа.
Съдия Мур се бе изпружил върху скъпия въртящ се стол. Твърде дълго седеше на едно място и твърде малко се движеше. В Тексас имаше малко ранчо — наричаше го така, защото притежаваше няколко коня. В Тексас никой не можеше да мине за изтъкнат гражданин, ако не притежава някой и друг кон. Три-четири пъти седмично той яздеше Ацтек по един час, а това му помагаше да се освободи от стреса и да помисли на спокойствие извън кабинета си. В такива моменти му идваха най-добрите идеи. Сигурно по тази причина се чувстваше сега толкова непродуктивен. Кабинетът не бе най-доброто място за мислене, макар всеки директор на света да твърдеше, че е точно така. Само Господ знае защо. Точно от това имаше нужда в Ленгли — от конюшня. В двора имаше толкова много място — беше най-малко пет пъти по-голям от ранчото му в Тексас. Но само да споменеше за това, историята щеше да се разчуе из целия свят: директорът на ЦРУ язди кон, нахлупил черна каубойска шапка, и с „Колт“-45 на пояса, а това едва ли щеше да се хареса на телевизионните екипи, които рано или късно щяха да се появят до оградата с миникамери. Така само от суета се лишаваше от един превъзходен начин на мислене. Беше пълна глупост, разсъждаваше бившият съдия, да позволиш подобни предразсъдъци да пречат на работата ти. Например в Англия Базил можеше да преследва лисици върху гърба на чистокръвен кон, без на някой да му пука от това. По дяволите! Дори щяха да му се възхищават или в най-лошия случай да си помислят, че е донякъде ексцентрично. В Англия ценяха ексцентричността. Но в страната на свободата хората робуваха на предразсъдъци, налагани им от медиите и избираеми представители на властта, които чукаха секретарките си. Е, не съществуваше закон, който да задължава света да е нормален.
— Нищо важно. Само телеграма, в която съобщава, че срещите му с корейските приятели вървят добре — съобщи Мур.
— Знаеш ли, тези хора малко ме стряскат — призна Гриър, но не обясни защо.
Корейското разузнаване като че ли понякога се отнасяше прекалено безцеремонно със служителите на другото корейско правителство. Тук правилата бяха различни. Състоянието на война между Севера и Юга беше все още факт, а във военно време загиваха хора. ЦРУ не вършеше такива неща от трийсет години. Азиатците обаче не споделяха западния идеал за стойността на човешкия живот. Може би защото страните им бяха пренаселени. Или защото изповядваха други религиозни убеждения. Причините сигурно бяха разнообразни, но заради някоя от тях техните оперативни правила бяха по-различни и те се чувстваха свободни да действат в техните рамки или извън тях.