Така че единственото умно нещо бе да провери възможностите за бягство, при това много внимателно, или в противен случай да чака оня тип Райън да пристигне от Лондон и да надзърта зад гърба му… „Райън — замисли се той. — ЦРУ.“ Същият, който… не, абсурд. Просто съвпадение. Не можеше да е другояче. Тоя Райън беше новобранец — американски новобранец. „Чисто съвпадение“ — реши главният агент в Будапеща.
На Райън му се доядоха кроасани и този път си позволи да си купи няколко заедно с кафето, преди да вземе такси от гара Виктория до Сенчъри Хаус. След като пристигна, видя на закачалката в ъгъла сакото на Саймън, но не и самия него. „Вероятно е при сър Базил“ — каза си той, настани се до бюрото си и започна да преглежда купчината със съобщения от предишната нощ. Кроасаните — излъга се и си купи три заедно с масло и желе от грозде — бяха стари, така че едва ли щеше да ги изяде. Жалко, че си направи труда да ги донесе до тук. Кафето също не го биваше. Напомни си да изпрати на „Старбъкс“ писмо с предложение да открият свои представителства в Лондон. Британците имаха нужда от хубаво кафе, за да се откажат най-после от шибания си чай, а тази нова компания от Сиатъл можеше да свърши добра работа, стига да успееше да обучи хора да го приготвят както трябва. Той вдигна очи, когато вратата се отвори.
— Добро утро, Джак.
— Здрасти, Саймън. Как е сър Базил тази сутрин?
— Много е запален по операция БЕАТРИКС. Може да се каже, че тя вече е в ход.
— Можеш ли да ме светнеш какво става?
Саймън Хардинг се замисли за миг, след което му обясни накратко.
— Да не би някой да е откачил? — попита Райън, след като го изслуша.
— Джак, наистина е измишльотина, но едва ли ще е трудно да се изпълни — съгласи се с него Хардинг.
— Стига да не си изповръщам червата — отвърна Джак мрачно.
— Тогава си вземи найлонова торба — предложи му Хардинг. — Вземи си една от самолета.
— Много смешно, Саймън — Райън замълча. — Какво, да не би да е нещо като бойно кръщение за мен?
— Не, ние не правим такива неща. Идеята е на твоите хора, а молбата за изпълнение на операцията е лично на съдия Мур.
— Мамка му! — каза Джак. — И те искат да ме натопят в лайната, така ли?
— Джак, целта е не просто да измъкнем Заека, а да го направим така, че Иван да го помисли за умрял заедно с жена му и детето му.
Всъщност онова, което смущаваше Райън, бяха труповете. Едва ли имаше нещо по-противно. „Той още не знае най-гадната подробност“ — помисли си Саймън Хардинг, радостен, че му я спести.
Зайцев влезе в административния отдел на втория етаж. Легитимира се пред момичето и почака няколко минути, преди да влезе в кабинета на началника.
— Да? — попита чиновникът, без дори да го погледне.
— Искам да си взема отпуск. Ще водя жена си до Будапеща. Там ще има концерт, който тя иска да чуе, тъй като много харесва диригента. Предпочитам да пътуваме с влак, а не със самолет.
— Кога?
— До няколко дни. Всъщност възможно най-скоро.
— Ясно — туристическото бюро на КГБ се занимаваше с какви ли не неща, повечето от тях чисто човешки. Туроператорът — как другояче можеше да го нарече Зайцев — дори не вдигна очи да го погледне. — Трябва да проверя дали има места във влака.
— Искам да пътуваме с международния в купе с три легла. Имам дете, нали знаете?
— Няма да е лесно — отвърна бюрократът.
— Другарю, ако срещнете някаква трудност, се свържете, моля, с полковник Рождественски — каза Зайцев тихичко.
Името накара чиновника да впери очи в Зайцев. Сега единственият проблем беше дали да се обади на полковника. Средностатистическите писарушки обикновено внимават да не се пречкат много-много пред началниците, а като повечето служители в Центъра и този изпитваше страх от шефовете на последния етаж. От една страна, полковникът може би щеше да се поинтересува дали някой не злоупотребява с името му. От друга страна, да се насочва вниманието на един висш служител към досаден и незначителен червей от администрацията не беше здравословно. Чиновникът се вгледа в Зайцев, опитвайки се да разбере дали той наистина имаше позволение да използва името и авторитета на полковник Рождественски.