Но професията носеше и удовлетворение, като например да измъкнеш Заека от Града на лъжата.
Ако БЕАТРИКС успееше.
Фоли си даде сметка, че за пореден път бе разбрал какво е да спечелиш световното по хокей.
Ищван Ковач живееше на няколко преки от сградата на унгарския парламент, разкошна постройка, която приличаше на Уестминстърския дворец, на третия етаж на жилищен дом от началото на миналия век, чиито четири тоалетни се намираха на първия етаж, който водеше към изключително мрачен вътрешен двор. Хъдсън взе метрото до парламента, а останалата част от пътя извървя пеш, след като се увери, че никой не го следи. Преди това звънна по телефона — най-забележителното бе, че телефонните линии не се подслушваха главно заради неефективността на тукашната телефонна система.
Ковач бе толкова типичен унгарец, че заслужаваше да поместят снимката му в някоя от несъществуващите рекламни туристически брошури: на петдесет и осем години, мургав, с топчесто лице, кафяви очи и черна коса. Само дето се обличаше по-добре от средния гражданин заради занятието си. Ковач беше контрабандист. Това осигуряваше доста охолен живот в родината му. Внасяше нелегално стоки от южната съседка Югославия, която трудно можеше да се определи като марксистка страна и чиито граници бяха достатъчно отворени, за да може хитър човек като него да купува от там западни стоки и да ги препродава в Унгария и останалите страни от Източна Европа. Контролът по границите с Югославия не бе никак строг, особено за хора в добри отношения с граничарите. Ковач бе един от тях.
— Здравей, Ищван — поздрави го Анди Хъдсън с усмивка.
„Ищван“ бе местният вариант на името Стивън, а „Ковач“ — на фамилията Смит.
— Добър ден, Анди — отвърна Ковач на поздрава.
Той веднага отвори бутилка светлокафяво токайско вино, което Хъдсън харесваше и което бе нещо като шери, с малко по-различен вкус, но със същото предназначение.
— Благодаря, Ищван — каза Хъдсън и отпи една глътка. Беше от най-отбраната марка и етикет с шест кошници, пълни с грозде. — Как върви бизнесът?
— Отлично. Нашите видеокасети се харесват в Югославия, а техните вървят у нас като топъл хляб. Само какви пениси вадят тия актьори, а?
— И жените не са за изхвърляне — отбеляза Хъдсън.
Той бе гледал част от филмите.
— Как е възможно една курва да е толкова красива?
— Американците плащат на курвите си много по-скъпо, отколкото ние в Европа. Но те са без сърца, Ищван.
Хъдсън никога не бе плащал на курва.
— Сърцата им въобще не ме интересуват — отвърна Ковач и се захили.
Той бе погълнал солидно количество токайско вино от сутринта, тъй като през нощта не му предстоеше работа.
— Може да ти поискам услуга.
— Какво да ти донеса?
— Нищо. Нещо да изнесеш — обясни Хъдсън.
— Проста работа. Граничарите създават повече проблеми, когато внасяме, макар че и на това му се намира цаката.
Той щракна с двата пръста, за да покаже от какво се интересуваха най-много граничарите — мангизи.
— Добре, но пакетът може да е обемист — предупреди Хъдсън.
— Колко голям? Да не искаш да изнеса танк? — Унгарската армия тъкмо бе получила от новите руски танкове Т-72 за повдигане на бойния дух, както обясниха по телевизията. — Не е невъзможно, но ще излезе солено.
Поляците вече бяха снабдили СИС с танк от същия модел — факт, който бе широкоизвестен.
— Не, Ищван, много по-малък. С моите размери, но четири пакета.
— Четирима души? — попита Ковач и получи вместо отговор втренчен поглед. — Разбрах, проста работа. — Басд мег — добави той, което означаваше „Да го еба“.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Ищван — каза Хъдсън с доволна усмивка. — Колко?
— За четирима души в Югославия… — Ковач се замисли за малко. — Ами, пет хиляди дойче марки.
— Ез курва драга! — възрази Хъдсън или поне се опита. (На унгарски това означаваше „Адски е скъпо!“.) — Добре, крадец такъв! Ще ти платя колкото искаш, само защото си ми приятел. Но да знаеш, че ти е за последно. — Той си допи виното. — Както знаеш, мога да изпратя пакетите и по самолет.