„Ракетата изстреляна.“ Фоли сгъна вестника и си проправи път до плъзгащите се врати. Мина по обичайния маршрут до дома. Мери Пат приготвяше вечерята.
— Харесваш ли връзката ми? Не каза нищо тази сутрин?
Очите на Мери Пат грейнаха. „Вдругиден“ — разбра тя. Трябваше да предадат съобщение, но това бе дребна работа. Надяваше се в Ленгли да имат готовност. БЕАТРИКС малко подрани, но пък защо да протакат?
— Какво има за вечеря?
— Исках да приготвя пържоли, но се опасявам, че ще трябва да се задоволим с пържено пиле днес.
— Идеално, скъпа.
— Пържолите вероятно ще останат за вдругиден — каза тя.
— Звучи добре. Къде е Еди?
— Естествено гледа „Трансформерите“ — отвърна тя и посочи към дневната.
— Иначе няма да е моето момче — каза Ед с усмивка. — Той е наясно с хубавите неща в живота.
Ед целуна нежно жена си.
— По-късно, тигре — каза му закачливо Мери Пат. За успешна операция се полагаше дискретно празненство. Не че тази бе приключила, но по всичко личеше, че върви натам, а бе първата им мисия в Москва. — Донесе ли снимките? — попита тя шепнешком.
Ед ги извади от джоба на сакото си. Качеството им не беше като на фотографиите от корицата на списание, но все пак показваха ясно Заека и малкото Зайче. Засега нямаха идея как изглежда госпожа Зайка, но се очакваше скоро да разберат. Щяха да помолят Найджъл и Пени да я снимат. Единият от тях щеше да наблюдава гарата, за да са сигурни, че заешкото семейство е хванало влака навреме.
— Ед, душът в банята нещо не е наред — оплака се Мери Пат. — Изглежда, дупките са запушени.
— Ще попитам Найджъл дали има инструменти.
Фоли излезе и след няколко минути се върна с Найджъл, който носеше инструментите.
— Здравей, Мери — махна й Найджъл, отправяйки се към банята.
След като влезе вътре, вдигна голям шум, докато отваряше сандъчето с инструментите, после пусна водата. Дори да имаше подслушвателно устройство, бе напълно заглушено.
— Е, Ед, какво има?
Ед му подаде снимките.
— Заекът и Зайчето. Не знаем още как изглежда госпожа Зайка. Вдругиден и тримата се качват на следобедния влак за Будапеща.
— От Киевската гара — каза Хейдок, кимвайки. — Искаш да снимам госпожа Зайка?
— Точно така.
— Няма проблем. Мога да го уредя.
Нещата се задвижиха. Като търговски аташе Найджъл можеше да измисли някаква история, за да прикрие истината. Той щеше да вземе със себе си някой послушен репортер, за да изглежда като отразяване на събитие — нещо, свързано с туризма например. Пол Матюс от „Таймс“ щеше да се навие. Матюс можеше да извика фоторепортер да направи професионални снимки на цялото заешко семейство за Лондон и за Ленгли. Иван не би заподозрял нищо. Колкото и важни тайни да знаеше Заекът, той бе само един от хилядите служители на КГБ, достатъчно незначителен, за да го забележи някой. На сутринта Хейдок щеше да звънне в съветската железопътна компания и да каже, че нейната посестрима във Великобритания, която също бе държавна собственост, иска да почерпи от руския опит… да, това би свършило работа. Най-много от всичко Съветите обичаха някой да прояви интерес към начина, по който работеше славната им система. Найджъл се протегна да спре водата.
— Мисля, че така е добре, Едуард.
— Благодаря, приятел. Имаш ли представа къде в Москва се продават добри инструменти?
— Не знам, Ед. Тия са ми от времето, когато бях младеж. Наследих ги от баща ми.
Фоли се сети какво се бе случило с бащата на Найджъл. Да, той също желаеше БЕАТРИКС да успее. Не искаше да пропусне възможността да зачука един в задника на руската Мечка.
— Как е Пени?
— Бебето трябва да излезе не по-рано от седмица. Всъщност докторите смятат, че ще се роди след три седмици, но…
— Докторите никога не знаят с точност, друже. Никога — предупреди Фоли своя приятел. — Един съвет, навъртай се около нея. Кога смяташ да я отведеш у дома?
— След десет дни. Така поне ни посъветва лекарят от посолството. Полетът трае само два часа.
— Вашият лекар е оптимист. Тия работи никога не стават по план. Не вярвам да искате малкото англичанче да се роди в Москва?
— Не, Едуард. Не искаме.
— Е, дръж Пени далече от батута — каза Ед, намигвайки.
— Разбира се, Ед — отвърна той и си помисли, че американският хумор беше много тъп.
„Колко любопитно“ — каза си Фоли, изпращайки приятеля си до входната врата. Той винаги бе смятал, че британските деца се раждат на петгодишна възраст и че веднага ги изпращат в пансион. Дали ги отглеждаха като американските? Щеше да разбере.
Трупът на Оуен Уилямс не бе прибран от никого — оказа се, че няма семейство и че бившата му съпруга не се интересува от него, особено след като бе умрял. По искане на Патрик Нолън от лондонската полиция местната прибра тялото в алуминиев ковчег, който бе натоварен на полицейска камионетка и откаран на юг към Лондон. Но не съвсем. Камионетката спря на предварително уговорено място, където алуминиевият ковчег бе прехвърлен на друга камионетка, без опознавателни знаци. Накрая той се озова в районната морга на северния лондонски квартал Суис Котидж.