— Малко по-сложно е, но мисля, че си схванал най-важното — съгласи се Хардинг. — Проблемът е, че трябва да измисля десетина страници, в които да изложа мнението си.
— Да, в бюрократичен стил.
Райън не бе успял досега да усвои тоя начин на изразяване и това бе една от причините адмирал Гриър да го харесва толкова много.
— Има си правила, Джак. Премиерката — всъщност всички премиери по света — обичат да им поднасят нещата на разбираем за тях език.
— Сигурен съм, че Желязната лейди разбира и от езика на хамалите.
— Само когато самата го говори, сър Джон, а не когато други й говорят по този начин.
— Сигурно е така — предаде се Райън. — Какви документи ни трябват?
— Разполагаме с подробно досие на Александров. Поръчах вече да го донесат.
Значи, денят щеше да мине в писане на измишльотини, помисли си Райън. Щеше да е далеч по-интересно да анализира икономиката им, но трябваше да помогне на Саймън в съчиняването на пространен некролог за човек, когото никой не бе харесвал и който вероятно бе умрял в самота.
Въпросът се уреди дори по-лесно, отколкото се надяваше. Хейдок очакваше, че руснаците ще останат доволни и обаждането до източника му в Министерството на транспорта действително свърши работа. В десет часа на другата сутрин той, Пол Матюс и фоторепортер от „Таймс“ щяха да бъдат на Киевската гара, за да подготвят репортаж за съветския железопътен транспорт и да направят сравнение с практиката в британските железопътни линии, които според повечето британци се нуждаеха от помощ, особено управленските среди.
Матюс вероятно подозираше, че Хейдок е от МИ-6, но не обелваше нито дума за това, тъй като шпионинът толкова много му помагаше в изнамирането на различни материали. Това бе обичайният начин, по който се създаваха приятелски връзки с журналистите — дори ги обучаваха на някои номера в академията на Сикрет Сървис. В американското ЦРУ действаше официална забрана. „Конгресът на Съединените щати прокарваше най-невероятните и абсурдни закони, за да спъва по всякакъв начин работата на разузнавателните служби“ — смяташе британецът, макар да бе сигурен, че хората на терен ги нарушаваха всеки божи ден. Самият той нарушаваше понякога далеч по-малко ограничителните правила за работа на неговата служба. И досега не го бяха хванали, както никой не бе разбрал за агентурната му мрежа в Москва…
— Здрасти, Тони. — Ед Фоли подаде приятелски ръка на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“. Питаше се дали Принс знае колко много го презираше. Вероятно чувствата им бяха взаимни. — Какво имаме за днес?
— Очакваме официална декларация от посланика за смъртта на Михаил Суслов.
Фоли се разсмя.
— Нещо от сорта на това, че е дяволски щастлив, задето гадното дърто копеле си отиде, ще свърши ли работа?
— Мога ли да те цитирам? — Принс извади писалката и бележника си.
Време бе да стане сериозен.
— Не съвсем. Все още нямам инструкции по този въпрос, Тони, а шефът е зает с друго в момента. Едва ли ще намери време да те приеме преди късния следобед.
— Все пак се нуждая от няколко думи, Ед.
— „Михаил Суслов беше важен член на Политбюро и значим идеологически фактор в страната. Съжаляваме за преждевременната му кончина.“ Това ще е достатъчно ли?
— Първото ти изречение ми хареса повече и беше по-вярно — отбеляза кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“.
— Срещал ли си се с него?
Принс кимна.
— Няколко пъти, преди и след като докторите от „Хопкинс“ му оперираха очите…
— Наистина ли? Искам да кажа, че чух това-онова, но нищо конкретно — каза Фоли, правейки се на глупак.
Принс кимна отново.
— Абсолютно вярно. Очила като дъна на бутилки от кока-кола. Любезен, с добри маниери и всичко останало, но под външността му се криеше „суров човек“. Той беше нещо като върховен комунистически проповедник.
— Така ли мислиш?
— Да, сякаш беше от друг свят, все едно че виждаше неща, които другите не забелязваха, като свещеник или нещо такова. Без съмнение той вярваше в комунизма. И не съжаляваше за това.