Да, ето го Заека заедно с госпожа Зайка и малкото Зайче. Найджъл побутна леко по рамото фотографа.
— Снимай онова семейство, ето там, с малкото сладко момиченце — каза му той за всеки случаи, ако НЯКОЙ подслушваше.
Фоторепортерът изщрака най-малко десет пози една след друга, след това извади друг фотоапарат „Никон“ и изщрака още десет. „Отлично“ — помисли си Найджъл. Щеше да има снимките още преди посолството да заключи врати в края на работния ден. Ще занесе няколко снимки на Фоли, а останалите ще изпрати веднага по кралски куриер (аристократичен термин за дипломатически куриер), за да са на бюрото на сър Базил още преди да е дошъл на работа на другата сутрин. Замисли се как ли щяха да прикрият бягството на Заека и по-конкретно как ще се снабдят с трупове. Гадна работа, добре че не го бяха натоварили той да организира операцията.
Заешкото семейство мина на десетина стъпки разстояние покрай него и приятеля му журналист. Вървяха мълчаливо, само момиченцето като всички момиченца по света се обърна и ги изгледа. Той му намигна, а то му пусна усмивка в отговор. Доближиха до кондуктора и му показаха билетите си.
Матюс продължаваше да задава въпроси и да получава учтиви отговори от усмихнатия руски железопътен функционер.
В 12:59:30 часа кондукторът, поне така предполагаше Хейдок, съдейки по униформата му, провери дали всички врати са затворени. После свирна с уста и размаха палката, за да сигнализира на машиниста, че е време да потегля. Точно в 13:00 часа се чу свирката на локомотива и влакът започна да се отдалечава бавно от перона, набирайки постепенно скорост на път за Киев, Белград и Будапеща.
Глава 24
ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ПЛАНИНИТЕ
Беше приключение, особено за Светлана, макар че и останалите от семейството на Зайцев не бяха пътували досега с международен влак. Железопътните линии бяха като всички железопътни линии: километри от паралелни, пресичащи се и разделящи се релси, върху които се движеха вагони, превозващи един Господ знаеше какво и къде. Острите ръбове на релсите явно спомагаха за увеличаването на скоростта. Олег и Ирина запалиха цигари и загледаха любопитно през огромните, но мръсни прозорци. Седалките не бяха много високи и Олег веднага разбра как се разгъват леглата над главите им.
Разполагаха с две купета с врата помежду им. Ламперията беше дървена — бреза, както личеше от пръв поглед, — а към всяко от купетата имаше отделна тоалетна, което бе невероятно. Значи, зайчикът щеше за първи път през живота си да разполага със своя собствена — факт, който предстоеше тепърва да оцени.
Пет минути след като излязоха от гарата, влезе кондукторът, за да провери билетите им, които Зайцев веднага подаде.
— Вие сте от Държавна сигурност, нали? — попита учтиво кондукторът.
„Очевидно от туристическото бюро на КГБ са ги предупредили — каза си Зайцев. — Това е добре. Явно оная писарушка много държеше на дантелените гащи.“
— Не мога да обсъждам това, другарю — отговори Олег Иванич със строг поглед, за да е сигурен, че кондукторът ще осъзнае колко е важен. Това бе един от начините да си осигури човек добро обслужване. Един служител на КГБ не можеше да се мери с член на Политбюро, но по всички показатели биеше директор на фабрика например. Не че хората умираха от страх от КГБ, но все пак никой не искаше да си създава проблеми с Комитета.
— Разбира се, другарю. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете ми се. Вечерята е в шест часа, а вагон-ресторантът е през един напред.
— Вкусно ли готвят? — реши да попита Ирина.
Без съмнение да си съпруга на служител от КГБ си имаше своите предимства.
— Храната не е лоша, другарко — отвърна кондукторът учтиво. — Самият аз се храня там — добави той, което бе доказателство само по себе си, както Олег и Ирина решиха.
— Благодаря, другарю.
— Приятно пътуване — каза той и си излезе.
Олег и Ирина извадиха книгите си. Светлана бе притиснала нослето си към прозореца, за да гледа света. Така пътешествието им започна, като само единият от тях знаеше крайната дестинация. Западна Русия е предимно равнинна, с далечни хоризонти, по което много си прилича с Канзас и Източно Колорадо. Пейзажът беше скучен и за двама им, но не и на техния зайчик, за който всичко беше ново и вълнуващо, особено добитъкът, който пасеше в полето. „Кравите — мислеше си Светлана — са толкова интересни.“
В Москва Найджъл Хейдок благодари на чиновника от Министерството на транспорта за отзивчивостта му, след което заедно с Пол Матюс и фотографа се отправиха към британското посолство. Там имаха фотолаборатория и фоторепортерът тръгна към нея, а Матюс го последва в кабинета му.
— Е, Пол, ще стане ли интересен материал?
— Предполагам, че ще се получи. Защо, много ли е важно?
— Да, за мен ще е от полза Съветите да си мислят, че мога да привлека вниманието към славната им страна — обясни Хейдок, хилейки се.
„Няма начин да не си от МИ-6, приятел“ — каза си Матюс, без да изрече на глас подозрението си.
— Предполагам, че ще измисля нещо. Бог ми е свидетел, че британските железници се нуждаят от малко помощ. Може би това ще насърчи някого от хазната да развърже малко кесията.
— Не е зле като идея — съгласи се Найджъл.
Ясно бе, че гостът му изпитва известни подозрения, но бе достатъчно благоразумен да не ги сподели на глас, може би до деня, когато Найджъл се върне в Сенчъри Хаус и двамата се засекат в някоя кръчма на „Флийт Стрийт“.
— Искаш ли да видиш снимките?
— Имаш ли нещо против?
— Ни най-малко. И бездруго изхвърляме повечето.
— Отлично — обяви Хейдок, след което се протегна и извади от барчето зад бюрото бутилка. — Ще пийнеш ли, Пол?
— Благодаря, Найджъл. Да, шери ще ми се отрази добре.
Фоторепортерът влезе с папка, пълна със снимки. Хейдок я взе и започна да ги разглежда.
— Отлична работа. Знаеш ли, когато аз използвам моя „Никон“, никога не уцелвам светлината — каза той.
„Ето една хубава снимка на Заека, а най-важното на госпожа Зайка.“ Избра си три снимки, мушна ги в чекмеджето си и след това върна папката. Матюс разбра намека.
— Е, ние трябва да се връщаме да приготвим материала. Благодаря за помощта, Найджъл.
— Удоволствието е мое, Пол. Ще се оправите ли сами или да ви изпратя?
— Няма нужда, старче.
Матюс и фоторепортерът изчезнаха в коридора. Хейдок извади снимките. Госпожа Зайка беше типична рускиня с овалното си славянско лице — тя можеше да има милиони сестри из Съветския съюз. Трябваше да свали няколко килограма и да си намери шивач на Запад… ако въобще стигнат до там — напомни си той. Висока около метър и шейсет и пет, седемдесет килограма, не беше грозна в никакъв случай. Детето беше много сладко, забеляза той, с искрящо сините си очи и щастливо изражение — твърде малко, за да се е научило да крие чувствата си зад непробиваема маска, както правеха тук всички възрастни. Не, децата бяха еднакви навсякъде по света със своята невинност и неприкрито любопитство. Най-важното бе, че вече разполагаха с висококачествени снимки на цялото заешко семейство.
Куриерът се намираше на последния етаж до кабинета на посланика Джон Кени. Хейдок му връчи плик от дебела хартия, запечатан с метален клипс, лепило и восъчен печат. Адресът беше пощенска кутия на Форин Офис, използвана от Сенчъри Хаус, на обратната страна на Темза точно срещу Уайтхол. Куфарчето на куриера беше от скъпа кожа, с дръжки, изобразяващи герба на династията Уиндзор. Към тях бяха прикачени белезници, за да го закопчава на китката си за по-голяма сигурност въпреки строгите правила на Виенската конвенция. Кралският куриер се отправи с кола на посолството към международното летище „Шереметиево“, за да вземе полет 737 на Британските авиолинии до „Хийтроу“. Снимките щяха да бъдат предадени в ръцете на сър Базил, преди да се прибере вкъщи за вечеря, а някои от експертите в Сенчъри Хаус със сигурност щяха да останат до късно пред нощта, за да ги проучат. Това щеше да е последната официална проверка, която да установи дали Заекът беше истински. Щяха да сравнят физиономията му с лицата на всички агенти на КГБ, които имаха в архива, и ако беше номер, Ед и Мери Пат ги чакаха тежки времена. Но Хейдок не вярваше да се стигне дотам. Той беше на едно мнение с колегите си от ЦРУ. Тоя тип изглеждаше истински. Да, но не се ли отнасяше това за всичките агенти на Второ главно? Най-накрая се отби в комуникациите, за да изпрати бърза шифрограма до централата на Сикрет Сървис, че важна пратка, свързана с операцията БЕАТРИКС, е на път чрез куриер. Всички щяха да се облещят, а човек от СИС щеше да чака в пощенския отдел на Уайтхол за въпросния плик. „Правителствената бюрокрация поначало е мудна, но когато трябваше да се свърши нещо важно, се размърдваше, така поне беше в СИС“ — помисли си Хейдок.