Най-уморителни бяха инструктажите по сигурността. Бащата на Джак беше ченгето в семейството, самият Райън така и не успя да възприеме неговия начин на мислене. Да събираш безспорни данни сред водопада от помия, който заливаше системата на разузнаването, беше едно, а съвсем друго да се отнасяш с подозрение към всички в службата и да очакваш от тях сърдечни колегиални отношения. Питаше се дали някой от останалите гледаше на него по този начин… вероятно не, реши той. В крайна сметка беше платил дълговете си по най-тежкия начин, а като доказателство носеше на рамото си избледнелите белези. Ами кошмарите за оная нощ в Чесапийк Бей — в съня му оръжието винаги отказваше въпреки усилията му. А неистовите писъци на ужасената Кети и алармата, която кънтеше в ушите му? Нали е вярно, че бе спечелил битката? Защо сънищата му бяха на друго мнение? Може би трябваше да отиде на психотерапия, но както се казваше в един от анекдотите на възрастните домакини, трябва да си луд, за да отидеш на психиатър…
Сали тичаше наоколо, наблюдаваше новата си спалня и се любуваше на новото легло, което преносвачите сглобяваха. Джак не им се пречкаше. Кети смяташе, че не го бива дори да надзирава неща от този род въпреки комплекта инструменти, без който нито един американец не се чувства достатъчно мъжествен и който бе сред първите разопаковани вещи. Носачите естествено имаха свои собствени инструменти. И те бяха наети от разузнаването, да не би някой агент на КГБ да сложи подслушвателно устройство в къщата. Няма да ти се уреди, стари приятелю.
— Къде е туристът? — дочу глас на американец.
Райън излезе в антрето, за да види кой е…
— Дан! Как си, по дяволите?
— Беше доста досаден ден в службата и двамата с Лиз решихме да се отбием да видим как я карате.
Нямаше никакво съмнение, че зад аташето по правните въпроси стоеше красивата му като мис Свят съпруга, пресветата Лиз, една от многострадалните съпруги на агента от ФБР. Г-жа Мъри се втурна към Кети, двете сестрински се прегърнаха и разцелуваха и веднага се изнизаха към градината. Кети обожаваше розите, което беше добре дошло за Джак. Баща му бе наследил всички градинарски гени на рода Райън и не бе оставил нито един за сина си. Мъри се загледа в приятеля си.
— Изглеждаш ужасно.
— Дълъг полет, скучна книга — обясни Джак.
— Не поспа ли по пътя? — попита учуден Мъри.
— В самолета? — озадачи се Райън.
— Толкова ли се страхуваш да летиш?
— Дан, от кораб можеш да наблюдаваш онова, което те заобикаля, но не и от самолет.
Мъри се подсмихна.
— По-добре свиквай, приятелю. Тепърва ще навъртиш доста мили с чести полети до „Дълес“ и обратно.
— Предполагам.
Странно защо, но Джак не беше предвидил това, когато прие новото назначение. Тъпак, вече беше твърде късно. Щеше да пътува до Ленгли и обратно поне веднъж месечно, а това не беше никак приятно за човек, който мрази да лети.
— Как върви преместването? Можеш да се довериш напълно на тая тайфа. Баз ги използва вече над двайсет години, а и приятелите ми в Скотланд Ярд ги харесват. Половината от тези момчета са бивши ченгета.
Едва ли трябваше да добавя, че на ченгетата можеше да се вярва повече, отколкото на шпионите.
— Без бръмбари в банята? Върхът! — отбеляза Райън.
От скромния си опит в разузнавателните служби той беше научил, че там животът е малко по-различен, отколкото да преподаваш история във Военноморската академия. Без съмнение имаше бръмбари, но бяха свързани с кабинета на Базил…
— Сигурен съм. И при мен няма. Но има добра новина: често ще ме виждаш, ако нямаш нищо против.
Райън кимна уморено, опитвайки се да се усмихне.
— Това е добре, ще има с кого да си пия бирата.
— Това е национален спорт тук. Повече бизнес се прави в пъбовете, отколкото в офиса. Нещо като нашите кънтри клубове.
— Бирата не е никак лоша.
— По-добра е от пикнята у дома. Обзалагам се.
— В Ленгли казаха, че вършиш доста услуги на Емил Джейкъбс.