— Не е кавалер от Ордена на Колумб — бе всичко, което Райън сметна за нужно да отговори.
— Стига глупости, Джак. Шегуваш ли се?
— А ти как мислиш? — настоя Райън.
— Добре, добре. Изчакай да звънна тук-там. Какво точно имам право да кажа?
Въпросът отрезви Райън. „Мисли, момче, мисли бързо.“
— Виж, ти си частно лице и твой приятел заминава за Рим, за да зърне Негово светейшество. Искаш да разбереш как може да стане това. Убедително ли е?
— А какво мисли Ленгли за това?
— Дан, честно казано, не ми пука въобще. Моля те да ми доставиш информацията. Ще ти звънна след час. Става ли?
— Дадено, Джак. След час.
Мъри затвори телефона. Райън знаеше, че може да му се довери. Самият Мъри бе йезуитски възпитаник като мнозина други служители от ФБР. Беше съученик на Райън от колежа в Бостън и независимо от това на кого служеше, никога нямаше да измени на католическото си възпитание. Сега, след като можеше да диша малко по-леко, Райън се върна в кабинета на херцога.
— С кого разговаря, Джак? — попита Кингшот.
— Дан Мъри от посолството. Представител на ФБР. Не може да не го познаваш.
— Аташето по правните въпроси, разбира се, че го познавам. Добре, а какво му поиска?
— Графика с проявите на папата за следващата седмица.
— Но ние още не знаем нищо — възрази Кингшот.
— По-добре ли се чувстваш от това, Ал? — попита деликатно Джак.
— Нали не си изложил на опасност източника…?
— Толкова глупав ли ти изглеждам?
Британският шпионин нямаше какво да отговори.
— Добре. Надявам се, че нищо не си оплескал.
Върнаха се към разпита. В следващия един час британецът изсмука от Зайцев всичко, което той знаеше за МИНИСТЪРА. Не беше никак маловажно като начало за разкриване на предателя. Веднага стана ясно, че Кингшот го иска прикован на позорния стълб. Беше невъзможно да се каже каква информация получаваше КГБ от него — Зайцев беше дал да се разбере, че става дума за мъж, вероятно високопоставен служител в Уайтхол. Много скоро обаче правителството на Нейно величество щеше да му осигури постоянно местожителство за неопределено време „за удоволствие на кралицата“, както гласеше официалната фраза. Джак обаче имаше по-важна работа. В 2:20 часа следобед той се върна при безопасния телефон в съседната стая.
— Дан, Джак е.
Аташето по правните въпроси започна без предисловия:
— Разбрах от посолството в Рим, че следващата седмица ще е натоварена за него. Освен това в сряда следобед винаги се появява на открито на площада пред катедралата, за да го видят богомолците и да получат благословията му. Обикаля в открит бял автомобил из площада „Свети Петър“. Повтарям, автомобилът е открит и ако някой поиска да го вземе на мушка, това е най-подходящият момент, освен ако нямат внедрен стрелец вътре. Някой прислужник, водопроводчик, електротехник, трудно е да се каже, но е логично да се предположи, че персоналът е напълно лоялен и че го държат под око.
„Без съмнение — помисли си Джак, — но тоя тип хора са най-подходящите за такава работа. Само хора, на които имаш пълно доверие, могат да ти свият подобен номер. По дяволите.“ Само агент от тайните служби на Ватикана беше в състояние да разбере как стоят нещата. Той обаче не познаваше никого, а дори да познаваше, никой не можеше да се намеси в делата на бюрокрацията на Светия престол — най-старата в света, — без да получи височайша благословия.
— Благодаря, приятел. Задължен съм ти.
— Винаги си добре дошъл. Още нещо, което можеш да ми съобщиш? Доколкото схващам, работата е дебела.
— Не зависи от мен, Дан. Трябва да бягам. По-късно ще се видим — Райън затвори телефона и се върна в кабинета.
Слънцето грееше високо над огромната градина, а на масата се бе появила бутилка вино, френско бяло вино от долината на Лоара, без съмнение отлежало, тъй като бутилката беше прашасала. В избата на старата къща едва ли бяха складирани корени от бели ирландски рози.
— Зайцев ни предостави много полезна информация за МИНИСТЪРА.
„Зависи как ще сглобим парченцата“ — не пожела да добави Кингшот. Но на следващия ден щяха да извикат опитни психолози, които да доизцедят всичко от паметта на Заека. Можеха дори да прибягнат до хипноза. Райън не знаеше дали подобни неща помагат, макар че в някои полицейски сили вярваха в подобни техники, а на мнозина адвокати им излизаше пяна на устите да възразяват срещу използването им. Райън не бе в състояние да прецени кой е прав. Като цяло беше срамота, че Заекът не бе донесъл фотокопия от досиета на КГБ. Но беше прекалено да се очаква от тоя приятел да си сложи главата върху ешафода, за да може гилотината да му пререже врата, и да извика палача. А и досега Зайцев бе успял да впечатли Райън с невероятната си памет.