Ами ако прекият му началник беше под контрола на някое западно разузнаване? Беше умувал върху това и тогава, и по-късно, обикновено след няколко чашки пред телевизора у дома. Самото компрометиране беше въпрос на съвършенство. Никъде в КГБ не съществуваше писмен списък с имената на офицерите и агентите. Не, „херметизацията“ беше концепция, измислена още през 20-те години, ако не и по-рано. Дори председателят Андропов не разполагаше с подобна информация, да не би да избяга на Запад и да я отнесе със себе си. КГБ не вярваше никому, дори на собствения си председател. И колкото и странно да бе, само хората в неговия отдел имаха достъп до такъв широк диапазон от сведения, те обаче не бяха оперативни работници. Те бяха само свръзка.
Но един от хората, които КГБ винаги се опитваше да компрометира, не беше ли шифровчикът в чуждите посолства? Тъй като той или тя беше най-обикновен служител, недостатъчно умен да му поверяват важни неща, не беше ли тя именно човекът, комуто поверяваха най-много? Много често това бяха жени и агентите на КГБ бяха обучени да ги прелъстяват. Беше чел рапортите им, в които описваха как ги прелъстяваха, понякога до най-малките подробности вероятно за да впечатлят началниците на горния етаж със своята мъжественост и всеотдайност в служба на държавата. Да ти плащат, за да чукаш жени, според Зайцев не беше чак толкова героична конспиративна работа, но пък жените трябва да бяха ужасно грозни, а да се изпълняват мъжки задължения при такива обстоятелства сигурно беше трудно.
В крайна сметка се получаваше така, мислеше си Олег Иванович, че често доверяваха световни тайни на обикновените чиновници, а той бе един от тях, не беше ли това смешно? По-смешно и от зелевата супа, колкото и питателна да бе тя. В крайна сметка излизаше, че съветската държава се доверява на някои хора въпреки факта, че „доверие“ беше понятие, отдалечено от колективния начин на мислене, колкото човекът от Марс. И той бе един от тях, а яркозелената блузка на дъщеря му — един от резултатите на тая ирония. Нареди няколко книги върху кухненския стол и разположи отгоре им Светлана на такава височина, че да може да си изяде вечерята. Ръчичките на Светлана бяха прекалено малки за алуминиевата лъжица, но поне не й тежеше, като яде. Все още се налагаше да маже филийките й с масло. Колко беше хубаво да можеш да си позволиш истинско масло.
— Зърнах нещо хубаво в специалния магазин на идване към къщи — заяви Ирина, подобно на повечето жени, които съобщават такива неща на съпрузите си по време на вечеря, за да ги хванат в добро настроение.
Зелето беше много вкусно, а бутът, изглежда, бе полски. Явно днес бе пазарувала в специален магазин. Тя бе придобила този навик едва от девет месеца и вече се чудеше как ли е могла да живее без него.
— И какво е то? — попита Олег, сърбайки от своя грузински чай.
— Сутиени, шведски.
Олег се засмя. Сутиените родно производство като че ли бяха предназначени само за селските жени, които сякаш кърмеха слонове, а не деца — прекалено големи за жена с телосложението на съпругата му.