И така, какво по дяволите можеше да направи? Един полковник с дългогодишен стаж в Първо главно управление на КГБ и изключително успешен резидент без съмнение знаеше някои номера. Беше представител на огромна бюрокрация и най-лесно беше да направи онова, което правят всички бюрократи. Да отлага, да шикалкави и да пречи.
За това се изискваха умения, а Руслан Борисович Годеренко знаеше всичко, което бе необходимо.
Глава 6
НО НЕ ТВЪРДЕ БЛИЗО
Новите неща са винаги интересни, което важеше и за хирурзите. Докато Райън преглеждаше вестника си, Кети зяпаше през прозореца на влака. Денят беше ясен, небето синееше като красивите очи на жена му. Джак помнеше пътя в подробности, а досадното еднообразие го приспиваше. Сви се в ъгъла на седалката и усети, че клепачите му натежават.
— Ще спиш ли, Джак? Да не пропуснем спирката.
— Тя е последна — обясни съпругът й. — Влакът не просто спира там, а свършва маршрута си. Освен това никога недей да стърчиш, ако можеш да седнеш, и никога недей да седиш, ако можеш да си легнеш.
— Откъде знаеш това?
— От моя артилерист — каза Джак, докато очите му се затваряха.
— Кой?
— Артилерист сержант Филип Тейт от морската пехота на Съединените щати. Командваше взвода ми, когато ме утрепаха при катастрофата с хеликоптера. Предполагам, че е продължил да го командва и след като напуснах.
Райън продължаваше да му праща коледни картички. Ако Тейт не му бе помогнал, сега „утрепаха“ едва ли щеше да прозвучи като тъпа шега. Тейт и морският пехотинец втори клас от болницата на корпуса на име Майкъл Бърнс бяха стабилизирали гърба на Райън, което най-малкото предотврати парализа. Бърнс също получаваше картички.
Оставаха десет минути до гара „Виктория“, когато Райън разтърка очи и се изправи.
— Добре дошъл — пошегува се Кети.
— До средата на идната седмица ще последваш примера ми.
Тя измърмори:
— За бивш морски пехотинец си доста мързелив.
— Скъпа, когато нямаш какво да правиш, и ти можеш да използваш времето за нещо полезно.
— Правя го — показа му списанието „Лансит“, което държеше.
— Какво четеш?
— Няма да разбереш — отвърна тя.
Беше вярно. Познанията на Райън по биология се свеждаха до жабата, която разряза в гимназията. Кети също бе рязала жаба, но трябва да я бе зашила, а после сигурно е наблюдавала как подскача към езерото с лилиите. Биваше я също да лъже на карти като закоравял покерджия във Вегас. Но не знаеше как се държи пистолет. Повечето лекари вероятно не знаеха, а тук също смятаха оръжията за нечестиви предмети, дори ченгетата, на някои от които беше позволено да ги носят. Смешна страна.
— Как ще стигна до болницата? — попита Кети, докато влакът приближаваше крайната спирка.
— Като за първи път вземи такси. Може да се стигне и с метрото — предложи Джак. — Нов град. Трябва време да го опознае човек.
— Безопасно ли е? — попита тя.
Зададе въпроса по навик, тъй като беше отраснала в Ню Йорк, а работеше в Балтимор, а там наистина не беше зле човек да си отваря очите на четири.
— Гледката е по-добра, отколкото около „Хопкинс“. Едва ли ще виждаш много огнестрелни рани в спешното отделение. А и хората са повече от приятни. Като разберат, че си американец, се държат приятелски.
— Да, и в магазина вчера бяха любезни с нас — съгласи се Кети. — Но знаеш ли, нямат сок от грозде.
— Мили Боже, каква липса на цивилизованост! — възкликна Джак. — Може да предложиш на Сали малко от тукашната биричка.
— Ах, ти, кучи син — разсмя се тя. — Сали си държи на сока от грозде или от череши, ако не си забравил. А тук имат само от касис. Не посмях да й купя.
— Да, и тя ще трябва да научи какво е две и какво двеста.
Джак не се безпокоеше за своята малка Сали. Децата умееха да се приспособяват лесно. Можеше дори да научи правилата на крикета и да обясни на своя татко как се играе тая неразбираема игра.
— Мили Боже, тук всички пушат — забеляза Кети, докато влакът навлизаше на гара „Виктория“.
— Скъпа, приеми го като бъдещ източник на доходи за докторското съсловие.
— Това е ужасен и тъп начин да се умре.
— Така е, мила.
Когато Джак запалеше цигара, в дома на Райън настъпваше ад. Още един от минусите на брака с лекарка. Тя, разбира се, беше права. Джак го знаеше, но всеки беше склонен на поне един порок. С изключение на Кети. Дори да имаше някакъв порок, умело го прикриваше. Влакът забави ход и спря, което им позволи да станат и да отворят вратата на вагона.