Райън си заслужи усмивка изпод мундщука на лулата.
— Много добре, Джак, започваш да схващаш. В много малко от онова, което правят, има смисъл, обективно погледнато. Но не е чак толкова трудно да се предвиди поведението им. Решаваш за себе си каква е разузнавателната акция и след това обръщаш всичко наопаки. Върши работа всеки път — Хардинг се разсмя.
— Но другото, което Сол спомена и което ме тревожи, е, че хора, които държат властта в ръцете си, може да бъдат опасни кучи синове. Те не знаят кога да спрат, нито пък как да използват властта си интелигентно. Предполагам, че така са започнали войната в Афганистан.
— Правилно — кимна Саймън, този път сериозно. — Те са жертва на собствените си идеологически илюзии и не могат да се освободят от тях. Истинският проблем е, че те наистина разполагат с огромна власт.
— Нещо ми се губи в уравнението — каза Райън.
— Всички сме така, Джак. Това е част от работата ни.
Време беше да сменят темата.
— Нещо ново около папата?
— Нищо. Ако Базил разполага с нещо, ще разбера преди обедната почивка. Вълнува ли те?
Джак кимна мрачно.
— Да, проблемът е, ако наистина съзираме реална опасност, какво можем да предприемем? Не можем да му пратим взвод морски пехотинци да го охраняват. Непрекъснато е изложен на показ — имам предвид, че често е на публични места и не можем да го опазим.
— А и хората като него не треперят от страх, нали?
— Спомням си, когато светиха маслото на Мартин Лутър Кинг. Мамка му, не може да не е знаел, че срещу него са насочени пушки. Но не се отказа. Моралът не му позволи да избяга и да се скрие. И в Рим няма да е по-различно, приятел, или на което и място да отиде.
— Движещите се мишени са по-трудни за улучване — отбеляза Саймън не много убедено.
— Не и ако знаеш месец-два предварително къде ще бъде. Ако КГБ реши да гръмне нашия приятел, не мисля, че ще можем да му помогнем.
— Освен ако не го предупредим.
— Върхът! Ще ни се изхили. През главата му е минало какво ли не — нацисти, комунисти, какво друго може да го уплаши? — Райън замълча за миг. — Ако решат да го направят, кой ще натисне спусъка?
— Мисля, че ще го гласуват на пленум на Политбюро. Политическите последици ще са много тежки, за да допуснем, че някой от тях може да действа на своя глава, колкото и да е високопоставен, а и не забравяй, че те действат колективно, никой никъде не мърда без другите, дори Андропов, който е най-независимо мислещият от тях.
— Добре, какво следва от това? Петнайсет души ще трябва да гласуват „за“ или „против“. Петнайсет усти плюс тези на помощниците им и на членовете на семействата им. Доколко може да разчитаме на нашите източници? Дали ще чуем за това, което ще решат?
— Деликатен въпрос, Джак. Страхувам се, че не бих могъл да ти отговоря.
— Не мога, защото не знам, или не мога, защото не ми е позволено? — попита Джак натъртено.
— Джак, разполагаме с източници, за които имам представа, но не мога да ги обсъждам с теб — каза Хардинг, без да прикрие неудобството си.
— Хей, Саймън, разбирам те.
Джак имаше същите проблеми. Например той нямаше право дори да споменава тук думите ТАЛАНТЛИВА КЛЮЧАЛКА, прозвище, с което вече не го наричаха, но това беше „НЕЧУЖД“, т.е. не можеше да се обсъжда с чужденци, въпреки че нямаше начин Саймън и сър Базил да не знаят нещичко за това.