По-често обработваше телеграми за бегълци или бъдещи бегълци, или за също толкова смъртоносни подозрения към офицери и агенти, които бяха станали „двойни“ и бяха започнали да служат на врага. Веднъж дори му попадна телеграма, с която привикваха заподозрян агент за „консултации“. Обикновено те никога не се връщаха в резидентурите си. Какво се случваше с тях бе само предмет на слухове, които не бяха никак приятни. За един офицер изменник разправяха, че бил пъхнат жив в крематориума, както са правели германците от СС. Имало дори филм за това. Беше говорил с хора, които познавали други хора, чиито познати били гледали филма. Той лично не го бе гледал, нито беше срещал хора, които да са го гледали. Има неща, мислеше си Олег Иванович, които минават границите на приличието дори за КГБ. Не, в повечето от историите се разказваше за наказателни взводове, които често виждали нечия сметка, или за единични пистолетни изстрели в главата, както Лаврентий Берия правел собственоръчно. В тези истории вярваха всички. Беше виждал снимки на Берия, от които имаше чувството, че капе кръв. Без съмнение и Железния Феликс е вършил подобни неща между две хапки от сандвича си. Неговото име можеше да послужи като синоним на безмилостност.
Но според общото усещане, макар да не се говореше много за това, КГБ като че ли ставаше по-културен в отношението си към света. По-цивилизован. По-любезен и по-възпитан. Предателите естествено ги екзекутираха, но след съдебен процес, на който поне им даваха възможност, макар и проформа, да обяснят поведението си или ако са невинни, да го докажат. Не че се случваше, но се дължеше на факта, че държавата преследва само виновните. Следователите във Второ главно управление бяха едни от най-страшните и най-способните хора в страната. Говореше се, че никога не грешат и че никой не може да ги изиграе, нещо като богове.
Само дето държавата твърдеше, че не съществуват богове.
Мъже, а и жени. Всеки бе чувал за училището за врабчета, за което мъжете разказваха с игрива усмивка и светнали очи. Ех, да бъдеш там инструктор или още по-добре офицер по набиране на момичета! И да ти плащат за това. Както казваше неговата Ирина, мъжете са свине. Но да си свиня понякога е весело, шегуваше се Зайцев.
Да се убие папата — защо? Той не е заплаха за страната му. Веднъж самият Сталин се бе пошегувал: колко дивизии командва папата? Защо ще убиват човека? Дори резидентът предупреждаваше за политическите последици. Сталин бе наредил да убият Троцки и бе изпратил за тази мисия офицер, който е знаел, че го очаква дългогодишен затвор. Но верен на волята на партията, той бе изпълнил професионалния си дълг. В академията им разказваха тази история с уговорката, че ние вече не вършим такива неща. Само дето инструкторите не добавяха, че не е културно. И наистина КГБ беше изоставил тази практика.
До днес. До този момент. Дори нашият опитен резидент съветва да не се прави. Защо? Защото не желае той и службата му, а и страната му да се показват като некултурни ли?
Или защото подобна постъпка би била повече от глупава? Би била грешна…? „Грешна“ беше понятие, чуждо за гражданите на Съветския съюз. Поне що се отнася до онова, което хората смятаха за грешно от морална гледна точка. Моралните категории в неговата страна бяха заменени с политическата правда и неправда. Достойно за похвала бе само онова, което обслужваше политическата й система, а което не я обслужваше, заслужаваше… смърт?
А кой решаваше?
Хората.
Хората, защото липсваше морал в смисъла, в който го разбира останалият свят. Нямаше Бог, който да определя кое е добро и кое зло.
И все пак…
И все пак в сърцето на всеки човек се таеше вродено усещане за греха и добрината. Да убиеш човек беше грешно. За да отнемеш човешки живот, трябва да преследваш справедлива кауза. Хората с правилни възгледи на правилното място с право на власт можеха и имаха правомощието да убиват, защото… Защо?
Защото Маркс и Ленин бяха казали така.
Отдавна ръководството на страната определяше тези неща.
Зайцев намаза с масло последното парче хляб и обра с него останалата мазнина в купичката, преди да го лапне. Съзнаваше, че прекалено се задълбава и че мислите в главата му са опасни. Неговото общество не насърчаваше и дори не позволяваше самостоятелното мислене. Човек не можеше да оспорва правотата на партията и нейната мъдрост. Не и тук. В столовата на КГБ никога, ама абсолютно никога, нито дори веднъж не можеше да се чуе някой да разсъждава на висок глас дали партията и родината, на които служеше, са способни да извършат някаква неправда. Много рядко се случваше хората да изкажат мнение за тактиката, но само между четирите стени, които бяха по-високи и по-дебели и от тухлените стени на Кремъл.