Моралната система на страната му, унесе се той в мислите си, бе предопределена от един германски евреин, живеещ в Лондон, и от сина на царски чиновник, който просто не харесвал царя и чийто брат авантюрист бе екзекутиран заради антидържавна дейност. Този човек бе намерил убежище в най-капиталистическата от държавите, Швейцария. По-късно германците го изпратили в Матюшка Рус с надеждата да подкопае властта на царя, за да може Германия да победи останалите западни сили на западния фронт по време на Първата световна война. Както и да го погледнеше човек, не приличаше на съдбовна предопределеност за велик план в името на човешкия напредък, нали? Онова, което Ленин беше използвал като модел за промяна в страната му — а чрез нея и в целия свят, — бе взаимствано от една книга, написана от Карл Маркс, и от малко повече трудове на Фридрих Енгелс и бе плод на собствената му амбиция да стане вожд на държава от нов тип.
Единственото, което отличаваше марксизма-ленинизма от религията, бе липсата на главен бог. И двете системи претендираха за абсолютна власт над човешките дела, и двете претендираха, че са правилни априори. С едно-единствено изключение, че системата в страната му налагаше тази власт, като упражняваше правото на живот и смърт.
В страната му твърдяха, че всичко се прави в името на правдата, за доброто на работниците и селяните по целия свят. Но хората от върховете решаваха кои са работници и селяни, а те самите живееха в луксозни дачи и многостайни апартаменти, разполагаха с коли и шофьори… и привилегии.
Какви привилегии само! Зайцев беше изпращал също телеграми за бельо и парфюми, които мъжете в тази сграда поръчваха за жените си. Тези стоки бяха доставяни чрез дипломатически пратки от посолствата на Запад. Все неща, които в страната му не се произвеждаха, но които номенклатурата желаеше да притежава заедно с германски хладилници и печки. Когато наблюдаваше как техните зилове профучаваха с включени сигнални лампи по московските улици, разбираше много добре защо Ленин е ненавиждал царете. Царят оправдаваше правото си на самодържец с Божията воля, партийните величия — с волята на народа.
Само дето народът никога нищо не им беше давал с публично съгласие. В западните демокрации имаше избори — „Правда“ ги плюеше редовно, но това бяха истински избори. Англия в момента се управляваше от жена с неприятна външност, а Америка от застаряващ актьор палячо, но и двамата бяха избрани от хората в техните страни, а предишните управници бяха отстранени по волята на народите им. Никой от двамата лидери не беше обичан в Съветския съюз. Той беше виждал множество официални телеграми, изпращани като свидетелство за ненавистта към тях и за непоколебима политическа вяра. Безпокойството в тези послания бе видно, самият Зайцев имаше своите притеснения, но колкото и неприятни и нестабилни да бяха тези лидери, народите им ги бяха избрали. Съветският народ определено не беше избирал сегашната сволоч от велможи в Политбюро.
А сега комунистическите велможи замисляха да убият полския отец в Рим. С какво той заплашваше Родината? Папата нямаше военни формирования под свое командване. Тогава политическа заплаха? Но каква? Ватиканът имаше дипломатически статут, но държава без военна сила беше… какво? Щом като нямаше Господ, каквато и власт да упражняваше папата, трябваше да е илюзорна, не по-материална от цигарен дим. Страната му разполагаше с най-голямата армия в света — факт, който редовно се прокламираше в телевизионното предаване „Служа на Съветския съюз“, гледано от всеки.
Тогава защо ще искат да убиват човек, който не представлява никаква заплаха? Да не би да можеше да разцепи на две океана с бръщолевенията си или да изпрати чума на земята? Разбира се, че не.
А да убиеш беззащитен човек е престъпление, каза си Зайцев, позволявайки си да мисли за първи път, откакто работеше на „Дзержински“ 2, и давайки мълчаливо израз на свободната си воля. Беше си задал въпрос и беше намерил сам отговора.
Щеше да е полезно, ако можеше да го обсъди с някой друг, но това бе изключено. Така Зайцев остана без отдушник, без начин да сложи в ред чувствата си и да намери покой. Законите и обичаите в страната му го принуждаваха да таи мислите в себе си, а те го връхлитаха отново и отново, а това в крайна сметка водеше само в една посока. А че беше посока, която държавата не би одобрила, си беше неин собствен продукт.