След като привърши обяда, той си допи чая и запали цигара, която не успокои мислите му. Хамстерът продължаваше да се върти в своето колело. Никой в огромната столова не забелязваше. За онези, които виждаха Зайцев, той бе просто още един от мъжете, които се наслаждаваха на цигарата си, след като се бяха нахранили. Като повечето си сънародници Зайцев знаеше как да прикрива чувствата си, така че лицето му да не издава нищо. Той просто гледаше към стенния часовник, за да не закъснее за следобедното дежурство. Още един бюрократ в огромна сграда, пълна все с бюрократи.
На горния етаж нещата стояха по различен начин. Полковник Рождественски не желаеше да прекъсва обяда на председателя и седеше в кабинета си и чакаше стрелките на часовника да се мръднат, дъвчейки своя сандвич, без да поглежда към чашата със супа, която му донесоха към него. Подобно на председателя, той също пушеше американски цигари „Марлборо“, които бяха по-меки и по-приятни на вкус от съветските. Беше се пристрастил към тях, докато работеше на тихия фронт, но и сега като старши офицер от Първо главно управление можеше да ги купува с валутни рубли, а тъй като пиеше само евтина водка, компенсираше разходите. Чудеше се как ли ще реагира Юрий Владимирович на посланието на Годеренко. Руслан Борисович беше много опитен резидент, внимателен и разсъдлив и с достатъчно висок ранг, за да си позволи да изпрати подобна телеграма. Работата му в края на краищата беше да изпраща достоверна информация в Центъра в Москва и ако смяташе, че нещо може да компрометира мисията, бе негов дълг да ги предупреди. Освен това първата телеграма не съдържаше заповед, а само инструкция да направи оценка на обстановката. Така че едва ли Руслан Борисович щеше да си навлече неприятности със своя отговор. Но Андропов можеше да се ядоса и ако станеше така, полковник А. Н. Рождественски щеше да отнесе крясъците, които обикновено не бяха приятни. Мястото, което си бе извоювал, от една страна, бе за завиждане, но от друга — опасно. Той беше приближен на председателя, но тази близост предполагаше също да понася и гнева му. В историята на КГБ не липсваха примери някой да пострада заради действията на друг. Но в този случай беше слабо вероятно. Макар да не можеше да се отрече, че е суров човек, Андропов беше достатъчно разумен. Но и при това положение не си струваше да стоиш близо до изригващ вулкан. Телефонът на бюрото му звънна. Беше личният секретар на председателя.
— Председателят ще ви приеме веднага, другарю полковник.
— Спасибо.
Стана от стола и тръгна по коридора.
— Имаме отговор от полковник Годеренко — докладва Рождественски и го подаде.
Андропов не беше учуден и за успокоение на полковник Рождественски не изглеждаше ядосан.
— Очаквах го. Нашите хора са загубили чувството си за дързост, как мислиш, Алексей Николаич?
— Другарю председател, резидентът ви изпраща професионалната си преценка — отвърна той.
— Продължавай — нареди Андропов.
— Другарю председател — отговори Рождественски, подбирайки много внимателно думите си, — операцията, която обмисляте, не може да се предприеме, без да се поемат политически рискове. Свещеникът има огромно влияние, колкото и илюзорно да е то. Руслан Борисович се безпокои, че нападение срещу него може да засегне възможностите му да събира информация, а това, другарю председател, е неговата най-важна задача.
— Оценката на политическия риск е моя, а не негова работа.
— Вярно е, другарю председател, но това е негова територия и той се чувства задължен да ви докладва онова, което смята, че трябва да знаете. Загубата на част от агентурата му ще ни струва скъпо и в прекия, и в непрекия смисъл.
— Колко скъпо?
— Невъзможно е да се предвиди. Римската резидентура разполага с известен брой много продуктивни агенти, които доставят военна и политическа информация за НАТО. Може ли да минем без нея? Да, предполагам, че бихме могли, но е по-добре да разполагаме с нея. Човешкият фактор прави прогнозата трудна. Да се работи с агенти е изкуство, а не наука, както знаете.
— И друг път си го казвал, Алексей.
Андропов разтърка уморено очи. Кожата му днес изглеждаше малко сивкава, забеляза Рождественски. Дали не се бе обадил пак черният му дроб?
— Нашите агенти са хора, а всеки човек има индивидуални особености. Това не може да се избегне — обясни Рождественски вероятно за стотен път.
Можеше да е и по-зле. По всичко изглеждаше, че Андропов го слуша. Предшествениците му не бяха така просветени. Вероятно се дължеше на интелигентността на Юрий Владимирович.
— Това му харесвам на сигналното разузнаване — каза председателят на КГБ.