— Около седмица. Разхождай се спокойно, я виж Рон Фийлдинг как се разхожда. Върши си работата много добре… Нещо важно да е започнало? — попита посланик Фулър.
— Не, сър. За момента рутинните операции. Но руснаците готвят нещо голямо.
— Какво? — попита Фулър.
— Наричат го операция РЯН — съкратено от изненадващо ядрено нападение срещу Родината. Страхуват се, че президентът иска да им прати атомна бомба, и са пуснали агентите си да проверят дали е с всичкия си.
— Сериозно ли? — попита Фулър.
— Съвсем. Предполагам, че са приели предизборната му реторика твърде буквално.
— От тяхното външно министерство ми зададоха няколко странни въпроса — каза посланикът, — но аз реших, че е просто салонен разговор.
— Сър, ние инвестираме огромни пари във военната област и това ги изнервя.
— Ето защо, когато се снабдят с десет хиляди танка, настояват, че било нормално — отбеляза генерал Далтън.
— Точно така — съгласи се Фоли. — Когато аз държа пищов, това е нападателно оръжие, но когато ти държиш пищов, е отбранително. Въпрос на гледна точка, предполагам.
— Виждал ли си това? — попита Фулър и му подаде факс от Фоги Ботъм.
Фоли го погледна.
— О-о.
— Съобщих на Вашингтон, че ще притесни доста руснаците. Ти как смяташ?
— Съгласен съм, сър. По няколко причини. Най-важната, потенциалната опасност от размирици в Полша, които може да се разпространят из цялата империя. Това е област, в която те мислят в дългосрочна перспектива. Политическата стабилност е нещо, без което те не могат. Какво казва Вашингтон?
— Агенцията току-що го е показала на президента, а той го е предал на държавния секретар, който ми го изпрати за мнение. Можеш ли да ми направиш една услуга, да провериш какво говорят за това в Политбюро?
Фоли се замисли за миг и кимна.
— Ще опитам.
Малко се притесни, но това му беше работата, нали? Щеше да се наложи да изпрати съобщения до един-двама агенти, но те бяха за това. Най-обезпокоителното бе, че ще трябва да изложи на риск жена си. Мери Пат нямаше да възрази — по дяволите, тя си падаше по шпионските игрички, но той винаги се безпокоеше за нея.
— С какъв приоритет е задачата?
— Вашингтон живо се интересува — каза Фулър.
Това означаваше важно, но не от най-спешните.
— Добре, ще се заема с това, сър.
— Не знам с какви сили разполагаш в Москва и не искам да знам, но за тях опасно ли ще бъде?
— Тук разстрелват предателите, сър.
— Доста по-грубо е от автомобилния бизнес, Фоли, разбирам много добре.
— Мамка му, дори през войната не беше толкова грубо — отбеляза генерал Далтън. — Иван играе доста подло. Всъщност и на мен ми зададоха няколко въпроса за президента — висши офицери по време на почерпка. Той май наистина ги е стреснал?
— Така изглежда — потвърди Фоли.
— Добре. Никога не е излишно да пораздрусаш увереността на другата страна и да я накараш да се озърта уплашено.
— Едва ли е чак така — предположи посланик Фулър. Той беше сравнително нов в дипломацията и изпитваше уважение към нея. — И така, има ли нещо, което трябва да знам?
— Не и доколкото се отнася до мен — отговори Фоли. — Още свиквам. Днес разговарях с руски репортер, вероятно контраразузнавач на КГБ, проверяваше ме, тип на име Курицин.
— Мисля, че е в играта — намеси се генерал Далтън.
— Подуших нещо такова. Очаквам да ме провери чрез кореспондента на „Таймс“.
— Познаваш ли го?
— Антъни Принс — кимна Фоли. — Натъкнах се на него преди време в Ню Йорк, когато работех във вестника. Умен е, но не чак толкова, колкото си мисли.
— Как си с руския?
— Мога да мина за местен, но жена ми може да мине за поетеса. Наистина го знае перфектно. А, още нещо. Имаме съседи в дипломатическия блок, Хейдок, съпругът е Найджъл, жена му — Пенелопе. Предполагам, че са в играта също.
— От много време — потвърди Далтън. — Солидни са.
Фоли предполагаше, че е така, но никога не беше излишно да се увериш.
— Е, добре, да се захващаме за работа.
— Добре дошъл на борда, Ед — каза посланикът. — Работата тук не е толкова неприятна, като свикнеш. Снабдяваме се с билети за театър и балет чрез външното им министерство.
— Предпочитам хокея.
— Няма проблеми — отвърна генерал Далтън.
— Хубави места? — попита агентът.
— Първи ред.
Фоли се усмихна.
— Върхът.
От своя страна Мери Пат се разхождаше навън със сина си. Еди беше вече голям за количка и тя съжаляваше. Човек можеше да използва бебешката количка за най-различни полезни неща. Едва ли руснаците щяха да си позволят да бърникат в количка с дете и в торба с пелени, особено ако и майката, и детето са с дипломатически паспорти. Излезе да поогледа обстановката и да свикне с мястото и атмосферата. Това беше утробата на звяра и ето я вътре като вирус — смъртоносен, както се надяваше. Беше родена като Маря Каминска, внучка на флигел-адютанта в двореца на Романовите. Дядо й Ваня бе изиграл централна роля в детството й. От него научи руския още от дете, не съвременния, който говореха днес, а литературния език от отдавна отминалите времена. Тя четеше поезията на Пушкин и се просълзяваше и в такива моменти се чувстваше повече рускиня, отколкото американка, тъй като от векове руснаците благоговеят пред своите поети, докато американците предпочитат попмузиката. В тази страна имаше толкова неща, на които човек можеше да се възхищава.