Тя бе изпитвала силно желание да работи за ЦРУ още преди да се срещнат в Студентския съюз във Фордам, а по-късно и в школата на ЦРУ. Почти веднага станаха гаджета. Тя знаеше руски превъзходно и можеше да мине за местна. Можеше да променя акцента си за всеки район в страната. Можеше дори да преподава поезия в Московския държавен университет, а освен това беше хубавица, а хубавите жени имаха превъзходство над всички останали. Един от най-древните предразсъдъци беше, че привлекателните хора са добри, а лошите — грозни, тъй като вършат грозни неща. Мъжете се отнасяха особено почтително съм хубавите жени, останалите жени не толкова, тъй като им завиждаха за външността, но дори те ги смятаха инстинктивно за добри. Така че Мери Пат можеше да излезе от всяко трудно положение просто защото беше хубавото американско момиче, глуповата блондинка. Навсякъде по света се смяташе, че блондинките са тъпи, дори тук, в Русия, където те съвсем не бяха рядкост. Тукашните вероятно бяха естествено руси, като се имаше предвид, че козметичната им индустрия бе на равнището, на което вероятно е била в Унгария през дванайсети век, и че по магазините им не се забелязваше да продават боя за коса. Не, в Съветския съюз не се обръщаше внимание на нуждите на женското население. Тази мисъл го наведе на един друг въпрос — как така руснаците бяха останали само с една революция? В Америка при такава липса на дрехи и козметика жените кой знае каква патърдия щяха да вдигнат…
Влакът спря. Фоли се отправи към ескалатора. На половината път любопитството му надделя. Направи се, че подсмърча и извади носната си кърпа. Избърса си носа, после я мушна в джоба на шлифера и откри, че беше празен. За какво ли беше всичко това? Нямаше никаква идея. Поредното случайно събитие, с каквито е пълен животът?
Но Едуард Фоли не беше обучен да приема събитията като случайност. Щеше да продължи да пътува редовно по същия маршрут и по същото време поне една седмица, за да види дали нямаше да се повтори.
Албърт Бърд изглеждаше компетентен очен хирург. Беше по-нисък и по-стар от Джак. Имаше черна брада, тук-там с посивели кичури, каквито бяха брадите на повечето мъже в Англия, забеляза тя. И татуировки. Досега не беше виждала толкова много. Професор Бърд бе превъзходен лекар, отнасяше се добре с пациентите си и бе много сведущ в областта на хирургията. Сестрите му го обичаха и му имаха доверие, което бе характерно за добрия лекар, както Кети беше разбрала от опит. Беше добър учител, но Кети знаеше повечето от нещата, на които можеше да я научи, а освен това бе по-напреднала от него в лазерната техника. Аргонният лазер тук беше нов, макар и не колкото този в „Хопкинс“. Чак след две седмици щяха да им доставят ксенонов дъгов лазер, с който тя бе най-добрата в института за очни болести „Уилмър Ай“ в „Хопкинс“.
Лошата новина беше обслужването. Здравеопазването във Великобритания бе държавен монопол. Всичко беше безплатно, а както е навсякъде по света, получаваш толкова, колкото плащаш. Чакалните бяха занемарени и тя почти веднага им обърна внимание за това.
— Знам — отговори уморено професор Бърд. — Не е сред приоритетите.
— Третата ми пациентка за тази сутрин, г-жа Доувър, беше чакала за прегледа единайсет месеца — изследване на катаракта, което ми отне двайсет минути. Мили Боже, Албърт, у дома нейният личен лекар само щеше да се обади на секретарката ми и аз щях да я приема до три-четири дни.
— А каква е таксата?
— За това ли? О… двеста долара. Тъй като съм асистент на професора в „Хопкинс“, взимам малко по-скъпо от новак. — Тя обаче не добави, че беше далеч по-добър специалист от средностатистическия лекар, с по-голям опит и дяволски сръчна. — Г-жа Доувър ще има нужда от оперативна намеса — добави тя. — Искаш ли аз да я направя?
— Сложно ли е? — попита Бърд.
Тя поклати глава.
— Рутинна процедура. Около деветдесет минути работа заради възрастта й, но не мисля, че ще има усложнения.
— Добре, ще включим г-жа Доувър в списъка.
— Колко ще чака?
— Не е спешно… девет-десет месеца — изчисли Бърд.
— Будалкаш ме — възрази Кети. — Толкова дълго?
— Съвсем нормално.