Не, щяха да го арестуват и да го дадат под съд и дори да го екзекутират за убийство. Защото законът го забраняваше. Защото беше неправилно. Законът, партията и собствената му съвест му го подсказваха.
Но Андропов искаше да убие отец Карол, а съвестта му не казваше недей. Дали нечия друга съвест можеше да го каже? Още една глътка водка. Още една въздишка. Съвестта на Политбюро?
В КГБ също не изпитваха угризения. Никакви дебати. Никакви открити възражения. Само оперативни съобщения и сведения дали операцията е била успешна, или е претърпяла провал… Получаваха се оценки само за чужденците, разбира се, обсъждаха начина на мислене на чуждите агенти и сътрудници — в КГБ ги наричаха „полезни глупаци“. Никога не беше видял телеграма, оспорваща заповед, в която да пише: „Не, другарю, не бива да правим това, защото е морално грешно.“ Годеренко в Рим почти бе стигнал до там, предупреждавайки, че едно убийство на папата би имало пагубни последици за агентурните му операции. Това означаваше ли, че и у Руслан Борисович беше заговорила съвестта? Не. Годеренко имаше трима синове — единият в съветския флот, другият, доколкото беше чувал, в академията на КГБ на околовръстния път и третият — в Московския държавен университет. Ако Руслан Борисович си докараше неприятности с КГБ, щеше да му донесе ако не смърт, то поне сериозни трудности за децата му, а малцина правеха подобни жертви.
Значи ли това, че той единствен в КГБ имаше съвест? Зайцев отпи, за да преглътне тази мисъл. Вероятно не. Имаше хиляди мъже в Центъра и още хиляди другаде и по законите на статистиката мнозина от тях бяха „добри“ хора (каквото и да се разбираше под това), но как човек можеше да ги разпознае? Беше сигурна смърт — или дългогодишен затвор — да се опиташ да ги откриеш. Това беше главният му проблем. Нямаше с кого да сподели съмненията си, да обсъди притесненията си — нито лекар, нито свещеник… дори с жена си Ирина.
Не, само бутилката водка, която му помагаше да мисли, но не беше истинско общуване. Руските мъже не проливаха често сълзи, но понякога не можеха и да се сдържат. Ирина можеше да му зададе въпрос, а той нямаше как да й отговори. Всичко, което имаше, беше сънят. Той обаче беше убеден, че няма да му помогне, и беше прав.
Един час по-късно, след като беше изпил още две чаши водка, най-после му се доспа. Ирина дремеше пред телевизора — Червената армия пак беше спечелила битката при Курската дъга и филмът завърши в началото на дългия поход, който щеше да я отведе до Райхстага в Берлин, изпълнена с надежди и ентусиазъм след кървавата победа. Зайцев се изкиска. Това му дойде в повече. Отнесе празната чаша в кухнята, след това събуди жена си да си легнат. Надяваше се да заспи бързо. Четвъртинката алкохол в стомаха му трябваше да помогне. Така и стана.
— Знаеш ли, Артър, доста неща не знаем за него — каза Джим Гриър.
— Андропов ли имаш предвид?
— Дори не знаем дали копелето е женено — продължи заместник-директорът на разузнаването.
— Е, Робърт, това е работа на твоя отдел — отбеляза шефът на ЦРУ и хвърли поглед към Боб Ритър.
— Предполагам, че е женен, но никога не е водил жена си на официални прояви. Обикновено по този начин установяваме тези неща — бе принуден да признае заместник-директорът на операциите. — Те често крият семействата си, както правят и доновете на мафията. С тях си приличат по много от нещата, които крият. Освен това не сме си давали зор да разберем, тъй като тази информация е без оперативна стойност.
— Това как се държи с жената и децата си — отбеляза Гриър — понякога е много показателно за човека.
— Значи, искаш от мен да възложа на КАРДИНАЛА нещо подобно? Може да се справи, сигурен съм, но защо да му губим времето?
— Това загуба на време ли е? Ако бие жена си, ни казва едно нещо. Ако е грижовен баща — друго — настоя заместник-директорът на разузнаването.
— Той е главорез. Щом го погледнеш на снимката, веднага си личи. Виж само как изглеждат подчинените му. Гипсирани са, сякаш Хитлер им е шефът — отговори Ритър.
Няколко месеца преди това група американски щатски губернатори бяха посетили Москва за подобряване на връзките. Губернаторът на Мериленд, либерален демократ, беше съобщил, след като се завърна, че когато Андропов влизал в залата, той го помислил за главорез, но по-късно разбрал, че е председателят на Комитета за държавна сигурност. Човекът от Мериленд имал усет за хората и оценката му влязла в архива на Ленгли.
— Е, като съдия нямаше да го бива много — коментира Артър Мур, който също бе чел доклада. — Поне не на апелативно равнище. Изглежда готов да окачи бедния кучи син на въжето само за да провери дали ще го скъса.