Не беше ли пълна лъжа? — питаше се Зайцев. Не беше ли? Как би могло убийството на един свещеник да послужи на Съветския съюз? По какъв начин служеше на всичките тези хора? На него, на съпругата му и на малката му дъщеричка? Щеше да ги нахрани ли? Или да им даде достъп до „специалните“ магазини, за да си купуват стоки, каквито останалите трудещи се не можеха дори да мечтаят да притежават?
Но той живееше по-добре от повечето хора във влака, напомни на себе си Олег Иванич. Не трябваше ли да е благодарен за това? Не ядеше ли по-добра храна, не пиеше ли по-качествено кафе, не гледаше ли телевизия на по-хубав апарат, не спеше ли на по-луксозни чаршафи? Не притежаваше ли комфорта, за който мечтаеха всички тези хора? „Защо така изведнъж се обезпокоих?“ — питаше се специалистът по комуникациите. Отговорът беше толкова очевиден, че му отне по-малко от минута да го открие. Дължеше се на положението му, именно то му осигуряваше комфорта, на който се радваше, но му осигуряваше и информация и той за пръв път в живота си осъзна, че в този случай информацията е проклятие. Той познаваше мисленето на хората, които определяха курса на страната, а информацията му подсказваше, че този курс е неправилен… пагубен, сякаш вътре в мозъка му се бе настанала някаква служба, която обработваше информацията и оценяваше курса като грешен. А с тази присъда се появяваше и нуждата да направи нещо, за да го промени. Не можеше да възрази, тъй като в страната му липсваше свобода. Нямаше открит начин да съобщи изводите си на останалите, макар че те може и да споделяха неговите оценки. Не можеше да помогне на хората да поискат от своите управници да се съобразят с техните тежнения. Не, нямаше начин да предприеме каквото и да било при съществуващата система. Трябваше да заема достатъчно висок пост, иначе ако изкажеше на висок глас съмненията си, щеше да загуби привилегиите си. Така над съвестта му взимаше връх страхът, че ще изгуби толкова много. Досега не бе чувал някоя ръководна политическа фигура в страната му, заставайки на принципни позиции, да е критикувала своите господари, че водят грешна политика. Не, системата го изключваше още с подбора на хората. Корумпираните избираха други корумпирани да им бъдат господари, за да не им отнемат привилегиите. Както велможите на царя рядко, ако въобще някога, са се питали как се чувстват под негово управление крепостните, така новите марксистки велможи не оспорваха системата, която им осигуряваше мястото в света. Защо? Защото светът не бе променил формата си — само белият цвят на царя беше сменен с червения цвят на социализма. А запазвайки формата си, той беше съхранил и методите на действие, а в един червен свят трудно се забелязаше още малко пролята кръв.
Влакът спря на станцията и Зайцев си проправи път през плъзгащата се метална врата към перона, сви наляво към ескалатора и излезе на улицата. В този ясен ден на късното лято се смеси с тълпата от хора, част от които с равномерни крачки вървяха към каменната постройка на Центъра и изчезваха през бронзовите врати покрай охраната. Зайцев показа пропуска си на униформения постови, който сравни снимката с лицето му и кимна с глава, давайки му знак, че може да влезе в масивната сграда. Без да издава чувствата си, както всеки друг ден, Зайцев слезе по каменните стъпала към приземието, мина през още една проверка и накрая влезе в комуникационния център.