Нощният екип тъкмо приключваше. На бюрото на Зайцев седеше човекът, който беше дежурил от полунощ до осем сутринта, Николай Константинович Добрик, произведен наскоро в чин майор като него.
— Добро утро, Олег — поздрави го приятелски Добрик, протягайки се във въртящия се стол.
— Добро утро, Коля. Как мина дежурството?
— Натоварен трафик от Вашингтон. Отново оня побъркан президент. Знаеше ли, че ние сме „центърът на злото в съвременния свят“?
— Той ли го каза?
Добрик кимна.
— Той. Резидентурата във Вашингтон ни изпрати текста на речта му — храна за съпратийците му, но все пак обидна. Очаквам посланикът да получи инструкции от външното министерство, а и Политбюро ще има какво да каже. Но поне ме държа буден, докато я четох.
— Не беше шифрована с еднократен код, предполагам?
Ако беше закодирана по този начин, щеше да е кошмар за служителите от нощната смяна.
— Не, слава Богу — отговори Добрик и думите, които подбра, не прозвучаха иронично. Този евфемизъм беше широко разпространен дори в Центъра. — Офицерите ни и в този момент се опитват да разгадаят думите му. В политическия отдел ще си играят с нея сигурно часове наред, а може и дни, предполагам ще я дадат накрая на психолозите.
Зайцев успя да се усмихне. Посланията, които щяха да си разменят водещите лекари и оперативните офицери, щяха да са забавни за четене, а като всички истински чиновници те също обичаха да четат забавните материали.
— Да се чуди човек как такива типове управляват велики сили — отбеляза Добрик, след което стана и запали цигара.
— Мисля, че му казват демократичен процес — отвърна Зайцев.
— В такъв случай да е жива и здрава колективната воля на народа, изразявана чрез любимата партия.
Добрик беше добър партиен член въпреки преднамерената насмешка в думите му.
— Така е, Коля. Всъщност — Зайцев погледна стенния часовник, беше подранил шест минути — пускам те да си ходиш, другарю майор.
— Благодаря ти, другарю майор.
Добрик се отправи към изхода.
Зайцев се настани на стола, все още топъл от задника на Добрик, и се подписа в графика. После изхвърли съдържанието на пепелника — Добрик, изглежда, никога не го правеше — и се подготви за новия работен ден. Почти не познаваше Добрик, виждаха се само сутрин, когато го сменяше. Това, че го пусна по-рано, беше нормално, ако не приятно. За него беше необяснимо как някой може да се навие доброволно да работи само нощем. Поне Добрик винаги разчистваше бюрото и не му оставяше купища несвършена работа, което позволяваше на Зайцев да се съсредоточи за няколко минути и да организира работата си за деня.
Този път обаче той не успя да се съсредоточи, тъй като в съзнанието му се върнаха образите, които май никога нямаше да забрави. Олег Иванович запали първата си цигара и стовари бумагите върху металното бюро, докато умът му блуждаеше някъде и си представяше неща, за които той дори не искаше да знае. Бяха минали десет минути, когато до бюрото му се появи шифровчик с папка.
— От Вашингтон, другарю майор — уведоми го чиновникът.
— Благодаря, другарю — отвърна Зайцев.
Отвори картонената папка и започна да разлиства телеграмите.
„Виж ти, помисли си той, този КАСИЙ е предал… да, още политически сведения.“ Не знаеше кой се крие зад псевдонима КАСИЙ, но трябва да беше помощник на високопоставен парламентарист, вероятно сенатор. Той изпращаше първокласна политическа информация, което навеждаше на мисълта, че има достъп до разузнавателни сведения. Излизаше, че и помощник на висш американски политик работи за Съветския съюз. Не му плащаха, което означаваше, че беше идеологически мотивиран агент, те бяха най-ценни.
Прегледа съобщението и след това напрегна паметта си, за да се сети на кого от горните етажи трябваше да докладва… Полковник Анатолий Григориевич Фокин от политическия отдел, чийто адрес беше „Бюро Вашингтон, линия ПР, Първи отдел, Първо главно управление“, на четвъртия етаж.
Извън града, полковник Иля Фьодорович Бубовой се беше отправил за сутрешния полет от София. За да хване самолета, той беше станал в три сутринта, а кола от посолството го откара до летището, за да вземе полета за Москва. Призовката дойде от Алексей Рождественски, с когото се познаваше от няколко години и който прояви любезност и му звънна предния ден, за да го успокои, че повикването в Центъра не беше свързано с нещо нередно. Съвестта на Бубовой беше чиста, но и при това положение беше хубаво да знае. Като децата, привикани в директорската стая, често офицерите си изкарваха акъла, когато трябваше да се явят в щаба. Както и да е, вратовръзката му беше с хубав възел, а обувките му лъщяха. Не беше с униформа, тъй като постът му на резидент в София поне теоретично беше тайна.