— Да, ти, Алексей — потвърди Андропов. — Ще те уведомя, когато дойде времето. — Андропов усещаше, че не е нужно той лично да направлява операцията. Той беше мозъкът, а изпълнението щеше да остави на подчинените си. — Какво знаеш за онзи полковник Строков?
— Българинът ли? Той е известно име. Опитен разузнавач, в миналото е специализирал в операции за покушения. Има богат опит, а очевидно и Иля го познава отблизо.
— Как човек специализира в покушения? — попита председателят, явно незапознат с тази страна от работата на КГБ.
— В действителност длъжността му е друга, но ДС разполага с малка група служители, които имат богат опит. А неговият опит е най-богат. Оперативното му досие е безупречно. Ако не ме лъже паметта, лично е ликвидирал седем или осем души, които е трябвало да умрат — главно българи, мисля. Май че и един-двама турци, но не и западни граждани.
— Трудно ли е да се направи? — попита Андропов.
— Самият аз нямам опит — призна Рождественски. — Той не посмя да добави, че хич и не иска да има. — Онези, които казват, че главната им грижа е не самото изпълнение, а приключването на задачата, имат предвид, че трябва да се избегне полицейското разследване. Съвременните полицаи се справят доста ефективно с разследването на убийства. А в този случай трябва да се очаква най-енергично разследване.
— Бубовой иска онзи приятел Строков лично да участва в мисията и да елиминира убиеца веднага след стрелбата.
Рождественски кимна замислено.
— Звучи съвсем логично. Ние с вас, доколкото си спомням, също говорихме за това.
— Да — Андропов затвори очи за миг. Отново в главата му изплува образът. Така без съмнение щяха да се решат редица политически проблеми. — Да, следващата ми задача е да получа одобрението на Политбюро за мисията.
— Толкова бързо, другарю председател? — полковник Рождественски попита, без да съумее да прикрие изненадата си.
— Утре следобед, надявам се.
Долу в комуникациите Зайцев беше позволил всекидневните му задължения да завладеят изцяло съзнанието му. Изведнъж се сепна и усети колко безсмислена беше работата му. Те искаха да се върши машинално, а той бе машината. Той беше запаметил почти като автомат кое обозначение за кой конкретен офицер от горните етажи беше предназначено и за кои операции се отнасяше. Толкова много информация имаше в главата си, че сам се учудваше как я помни. Беше станало постепенно, без да забележи. Сега чак го забеляза.
Но идентификационният номер 15-8-82-666 не излизаше от съзнанието му…
— Зайцев? — попита някакъв глас. Обърна се и забеляза полковник Рождественски.
— Да, другарю полковник?
— Съобщение за резидента в София.
Подаде му формуляра, надлежно попълнен.
— С машината или с код, другарю?
Полковникът се замисли за миг, преценявайки двете възможности. Предпочете по-сигурната.
— С еднократен код, мисля.
— Както заповядате, другарю полковник. Ще е готово за няколко минути.
— Добре. Когато Бубовой се прибере, тъкмо ще го чака на бюрото му.
Изтърси фразата, без да се замисли. Хората по цял спят са приказливи и никакво обучение не може да ги спре.
„Значи, резидентът от София е бил тук?“ — разбра Зайцев, без да му се наложи да пита.
— Да, другарю полковник. Да ви се обадя ли да потвърдя?
— Да, благодаря, другарю майор.
— Служа на Съветския съюз — увери го Зайцев.
Рождественски се качи отново горе, докато Зайцев се захвана с шифрограмата.
СТРОГО СЕКРЕТНО
НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА В МОСКВА
ЗА: РЕЗИДЕНТА В СОФИЯ
ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666
ЗА ВСИЧКИ БЪДЕЩИ КОНТАКТИ ВАШАТА СВРЪЗКА ЩЕ Е ПОЛКОВНИК РОЖДЕСТВЕНСКИ ПО РАЗПОРЕЖДАНЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.
Съобщението беше съвсем кратко, но с гриф „Незабавно и спешно“. Това означаваше, че е важно за председателя Андропов, а освен това беше от оперативен характер, а не просто запитване до някой от резидентите.
„Те наистина не се шегуват“ — осъзна Зайцев.
Какво, по дяволите, да прави? Никой в тази стая — в цялата сграда — не беше в състояние да спре операцията. Но извън сградата…?
Зайцев запали цигара. Щеше да вземе метрото, както обикновено. Дали онзи американец ще е там?
Изстина при мисълта, че възнамерява да извърши предателство. Не само звучеше страшничко, но и в действителност беше страшно престъпление. Но обратната страна на монетата означаваше да се седи със скръстени ръце, докато убиват един невинен човек… не, не можеше да си позволи това.
Зайцев откъсна бланка за телеграми от кочана, постави листа върху бюрото си и написа на английски с мек молив: АКО ПРОЯВЯВАТЕ ИНТЕРЕС, УТРЕ НОСЕТЕ ЗЕЛЕНА ВРАТОВРЪЗКА. Смелостта му стигна до тук този следобед. Сгъна листа и го мушна в пакета с цигарите, като внимаваше да изглежда спокоен, тъй като всяко необичайно нещо в тази стая правеше впечатление. След това драсна нещо върху друга бланка, смачка я, изхвърли я в кошчето за отпадъци и се върна към нормалните си задължения. В следващите три часа Олег Иванович премисляше действията си всеки път, щом бръкнеше в джоба си за цигарите. Идваше му да извади сгънатия лист, да го накъса на парченца и да го изхвърли в коша с отпадъците за изгаряне. Всеки път обаче листчето си оставаше на мястото, а той се самоуспокояваше, че все още не е направил нищо. Опита се да не мисли повече за това, а да си гледа работата и нарочно се остави на течението, за да мине по-бързо денят. Накрая си каза, че съдбата му е в нечии други ръце. Ако стигнеше у дома, без да се случи нищо необичайно, щеше да извади листчето от пакета с цигари и да го изгори в кухнята и с това щеше да приключи. Към четири следобед Зайцев погледна към напръскания с постна боя таван на комуникационния център и прошепна нещо като молитва.