— Великанката-а-а!
Мери Пат беше на мнение, че русата коса на рускинята прилича на сноп слама, а Ед смяташе, че може да те заболи само като гледаш какво прави. При липсата на приличен вестник или спортна страница обаче не му оставаше нищо друго, освен да блее пред телевизора, докато синът му се кикотеше по време на цялото предаване за събуждане чрез потене. Излъчваха го на живо, забеляза главният агент. Това означаваше, че тая кучка, която и да беше тя, е трябвало да стане в четири сутринта, а това вероятно беше и собствената й тренировка. Е, поне беше истинско. Сигурно мъжът й е десантчик от Червената армия, а тя му спуква гьона от бой, мислеше си Ед, докато чакаше сутрешните новини.
Започнаха в 6:20 ч. Номерът беше да ги чуеш, а след това да разгадаеш какво в действителност се бе случило в света — точно като у дома, каза си служителят на ЦРУ с характерното за ранното ставане кисело настроение. Добре поне, че в посолството щеше да прочете сутрешната сводка, изпращана по безопасния факс от Вашингтон за висшия дипломатически персонал. За американски гражданин пребиваването в Москва беше равносилно на живот в пустинята. Слава Богу, че имаха сателитна чиния в посолството и можеха да хващат Си Ен Ен и други телевизии. Така се чувстваха като нормални хора — почти.
Закуската беше като всяка друга. Малкият Еди обичаше овесени ядки. Млякото беше от Финландия, тъй като неговата майка нямаше вяра на местните бакалници, а и магазинът за чужденци в дипломатическия квартал беше много удобен. Ед и Мери Пат не разговаряха много по време на закуска в знак на уважение към бръмбарите в стените. Вкъщи никога не обсъждаха важни въпроси освен чрез писане на бележки, но никога не го правеха в присъствието на своя син, тъй като малките деца не можеха да пазят тайна. Без съмнение хората от КГБ, които ги следяха, се бяха отегчили от семейство Фоли, за което двамата полагаха големи усилия, като често вмъкваха в поведението си безцелни действия, за да изглеждат като обикновени американци. Но го правеха премерено, без да прекаляват. Бяха планирали всичко с най-големи подробности в Ленгли с помощта на беглец от Второ главно управление на КГБ.
Мери Пат беше приготвила дрехите на съпруга си върху леглото, включително зелената вратовръзка, която много отиваше на кафявия му костюм. Подобно на президента, Ед изглеждаше много добре в кафяво, смяташе жена му. Той отново щеше да облече шлифера си, без да го закопчава, за да пада свободно около тялото му, в случай че оня направеше опит да му пусне ново съобщение, а през целия ден сетивата му щяха да бъдат изострени.
— Какви са плановете ти за днес? — попита той Мери Пат във всекидневната.
— Обичайните. Може да се видим с Пени следобеда.
— Така ли? Поздрави я от мен. Дали да не ги поканим на вечеря към края на седмицата?
— Добра идея — каза жена му. — Може да ми обяснят що за игра е ръгбито.
— Като футбола, скъпа, само правилата са по-тъпи — отвърна главният агент. — Е, аз да потеглям, че репортерите може да се нацупят.
— Бягай — засмя се Мери Пат, оглеждайки с очи стените. — Онзи тип от „Бостън Глоуб“ е голям задник.
Навън сутрешната прохлада беше много приятна и вещаеше приближаването на есента. Фоли се отправи към спирката на метрото и махна на охраната до вратата. Той явно отдавна работеше сред чужденци или просто беше обучен от КГБ. Носеше униформа като на останалите московски милиционери, но изглеждаше доста по-интелигентен от тях. Московчани смятаха милиционерите за по-нисша форма на живот, поради което в милицията рядко постъпваха умници.
Измина бързо двете преки към метрото. Пресичането на улиците тук бе по обясними причини по-безопасно, отколкото в Ню Йорк — просто се движеха малко частни автомобили. И слава Богу. Пред руските шофьори италианците изглеждаха супервнимателни и дисциплинирани. Момчетата, които караха проклетите тежкотоварни камиони, трябва да бяха бивши танкисти, съдейки по поведението им на пътя. Купи си вестник „Правда“ от будката и слезе с ескалатора до перона. Човек с железни навици, той отиваше на спирката по едно и също време всяка сутрин и поглеждаше часовника, който висеше от тавана, за да се увери, че не е закъснял. Влаковете в метрото се движеха по нечовешки строг график и той се качваше във вагона точно в 7:43 ч. Не поглеждаше назад. Щеше да е прекалено да се прави на турист и да се оглежда любопитно, а така сянката му от КГБ щеше да сметне, че американският субект е интересен колкото кашата, която руснаците обичаха за закуска заедно с отвратителното им кафе. Качественият контрол бе нещо, което Съветите пазеха само за своите ядрени оръжия и космически програми, макар че Фоли изпитваше известни съмнения, наблюдавайки нещата в този град, където само метрото работеше като хората. Каква странна комбинация от нехайство и германска точност бяха те. Човек можеше да разбере колко добре функционират тук нещата от навиците им, а шпионажът имаше най-висш приоритет, да не би съветските врагове да разберат какво не притежават, а не какво притежават. Фоли разчиташе на своя агент КАРДИНАЛА да информира него и Америка с какво разполагат Съветите във военната област. Като правило това беше важна информация, тъй като колкото повече знаеш, толкова по-малко се притесняваш. Тук обаче от най-голямо значение бяха политическите сведения, защото колкото и да бяха изостанали, страната им бе достатъчно голяма, за да причини неприятности, ако не я парираш навреме. В момента в Ленгли се безпокояха за папата. Явно той бе направил нещо неприятно за руснаците. А Иван не обичаше да го поставят в неудобно положение в политическата област не по-малко от американските политици — само дето Иван не прибягваше до „Вашингтон Поуст“, за да си разчиства сметките. Ритър и Мур много се вълнуваха какво ще направи Иван и най-вече Юрий Андропов. Ед Фоли нямаше никаква представа за този човек. Като повечето си колеги в ЦРУ той го познаваше само по физиономия и име и знаеше, че има проблеми с черния дроб — тази информация беше изтекла по канали, за които главният агент не беше осведомен. Може би от британците… ако въобще на британците можеше да се вярва, напомни си Ед. Налагаше се да им вярва, но нещо под лъжичката го стягаше и го караше да се чувства неспокоен с тях. Е, вероятно те също изпитваха съмнения към ЦРУ. Това си беше една щура игра. Прегледа първата страница. Нищо интересно с изключение на статията за Варшавския договор. Те продължаваха да се страхуват от НАТО. А може би още си мислеха, че германската армия отново ще нахлуе на и изток? Параноята ги друсаше яко… Нищо чудно Фройд да я беше открил при някое пътуване в Русия — замисли се Ед и хвърли едно око, за да провери дали го следят… не, като че ли не. Възможно ли беше КГБ да не му е пуснал опашка? Вероятността беше много слаба. Ако имаше сянка, момчето или момчетата бяха много печени. Но защо щяха да използват най-добрите си хора за един аташе по печата? Фоли въздъхна. Не беше ли и неговото параноя? Да не би да беше паднал в капана, като си сложи зелената вратовръзка? Как, мамка му, можеше да разбере?