Ако се беше издънил, значи е издънил и жена си, а това би означавало да сложи край на две обещаващи кариери в ЦРУ. Двамата с Мери Пат бяха любимата двойка на Ритър, многообещаващият екип на Ленгли, а тази репутация трябваше не само да се пази внимателно, но и да се изгражда. Лично президентът на Съединените щати щеше да чете техния „улов“ и да основава решенията си върху информацията, която те щяха да доставят. Важни решения, свързани с политиката на страната им. Отговорността беше нещо, което не биваше да се забравя. Тя можеше да ти извади душата, а, от друга страна, да те направи толкова предпазлив, че да не можеш да свършиш нищо. Не, най-големият проблем в разузнаването е да се намери балансът между благоразумието и ефективността, ако човек прекали с едно от двете, няма да стигне доникъде, най-много да изгори себе си, агентите си, а тук това означаваше сигурна смърт за хора, чийито живот беше в твоите ръце. Това беше дилема, която можеше да докара човек до пиянство.
Влакът спря на спирката, той слезе от вагона и се качи на ескалатора. Беше почти сигурен, че никой не е ровил в джоба му. На улицата провери. Нищо. В такъв случай, който и да беше този човек, или се возеше само на следобедния влак, или главният агент е изигран от „опозицията“. Сега цял ден щеше да се притеснява.
— Това е за вас — каза Добрик и му подаде съобщението. — От София.
— Виж ти? — отвърна Зайцев.
— От строго секретните е, Олег Иванович — уведоми го нощният дежурен. — Поне е кратко.
— Така ли? — измънка Зайцев, поемайки телеграмата, след което забеляза идентификационния номер 15-8-82-666.
Явно те смятаха, че като е с цифри вместо с думи, заглавката не може да се разшифрова. Не каза нито дума повече. Просто не беше направено и толкова. Без съмнение Коля умираше от любопитство — това беше любимото им хоби тук, в центъра за комуникации, да проявяват любопитство към нещата, които нямаха право да четат. Това съобщение беше дошло само четирийсет минути след като си бе тръгнал.