Тони намигна.
— Рон Фийлдинг. Мама му стара, всеки знае.
— Не, не е той — възрази Ед енергично, доколкото му позволяваше актьорският талант. — Той е старши съветник, не е шпионин.
Принс се ухили някак замислено. Човек никога не може да е сигурен. Руските му източници му бяха посочили Фийлдинг, а те нямаше да го лъжат.
— Е, това естествено е предположение — продължи репортерът.
„Ако смяташ, че съм аз, си дяволски прав — помисли си Фоли. — Досаден задник.“
— Е, доверяват ми някои неща, както знаеш, но не и това.
— Знам кой може да каже — предложи Принс.
— Да, но не бих си позволил да задавам подобни въпроси на посланика, Тони. Ще ми скъса задника.
— Той е политическо лице, Ед — нищо специално. Този пост трябва да се даде на човек, който разбира от дипломация, но президентът не се допитва до мен.
„И слава Богу“ — каза си главният агент.
— Фийлдинг често се среща с него, нали? — продължи Принс.
— Един съветник работи пряко с посланика, Тони. Много добре ти е известно.
— Да. Удобно, нали така? А ти колко често контактуваш с него?
— С шефа ли имаш предвид? Веднъж дневно — отвърна Фоли.
— А с Фийлдинг?
— По-често. Може би два-три пъти.
— Ето, виждаш ли как можеш да разбереш — заключи Принс надменно.
— Май четеш много романи с Джеймс Бонд? — каза Фоли, отхвърляйки намека. — А може би Мат Хелм.
— Слез на земята, Ед — озъби му се Принс.
— Ако Фийлдинг е главният шпионин, кои са помощниците му? Да пукна, ако знам.
— Е, те винаги са добре прикрити — призна Принс. — Не, по този въпрос нямам информация.
— Жалко. Това е една от игрите, които се играят в посолството — познай шпионите.
— Е, не мога да помогна.
— Едва ли ми трябва да знам — призна Фоли.
„Никога не си проявявал достатъчно любопитство. Затова не можа да станеш добър репортер“, помисли си Принс, усмихвайки се престорено любезно.
— Е, ще се опиташ ли да надушиш нещо?
— Не е болка за умирачка. Както и да е, ще сключим ли сделка?
— Разбира се — отвърна Принс. — Каква?
— Ако чуеш нещо любопитно, ще ни осведомиш.
— Може да го прочетете в „Таймс“, обикновено на първа страница над заглавката — добави той, за да се увери, че Фоли е наясно колко е важен и колко много се ценят задълбочените му анализи.
— Да, но някои неща, доколкото ми е известно, посланикът би предпочел да знае предварително. Помоли ме да те попитам така, между другото.
— Това е въпрос на професионална етика, Ед.
— Ако кажа това на Ърни, няма да е доволен.
— Ами, ти работиш с него. Не аз.
— Ти си американски гражданин.
— Само не ми размахвай националния флаг пред лицето, ако обичаш — отвърна Принс с досада. — Добре, ако чуя, че се готвят да пуснат атомна бомба, ще те уведомя. Но според мен е по-вероятно ние да извършим подобна глупост, а не те.
— Тони, задръж топката.
— А простотиите за „империята на злото в света“ да не би да ги е казал Ейб Линкълн?
— Искаш да кажеш, че президентът не е прав? — попита главният агент, чудейки се колко ниско още ще падне мнението му за този задник.
— Чувал съм за Гулаг. Но това е минало. Руснаците омекнаха след смъртта на Сталин, но новата администрация още не може да го проумее.
— Виж Тони, аз съм само работна пчеличка тук. Посланикът ме помоли да ти задам простичък въпрос. Приемам, че отговорът ти е „не“, нали така?
— Правилно.
— Е, не очаквай коледни картички от Ърни Фулър.
— Ед, имам задължения към „Ню Йорк Таймс“ и към моите читатели, точка по въпроса.
— Добре, добре. Трябваше да попитам — каза Ед в своя защита.
Не беше очаквал друга реакция от тия тип, но предложи на посланик Фулър да изпита Принс и посланикът се съгласи.
— Разбирам — Принс си погледна часовника. — Хей, аз имам среща в сградата на ЦК.
— Нещо, което трябва да знам за нея?
— Както ти казах, ще го прочетеш във вестника. Пращат ви сутрешната сводка от Вашингтон, нали така?
— Да, мотае се тука.
— Значи, вдругиден можеш да го прочетеш — посъветва го Принс и се приготви да тръгва. — Поздрави Ърни.
— Ще го направя — обеща Ед и му подаде ръка.
След това реши да изпрати Принс до асансьора. На връщане се отби в тоалетната да си измие ръцете, след което отиде при посланика.
— Здрасти, Ед. Срещна ли се с онова момче Принс?
Фоли кимна.
— Тъкмо успях да се отърва от него.
— Хвана ли се на въдицата ти?
— Ни най-малко. Изплю ми се в лицето.
Фулър се захили.
— Нали те предупредих. Навремето, когато бях на твоята възраст, репортерите бяха патриоти, но вече от години не е така.
— Не се учудвам. Когато Тони беше новак в Ню Йорк, не харесваше ченгетата, но нямаше нищо против да измъква това-онова от тях. Гадно копеле.