— Нещастията ми започнаха по-отдавна. Преди четири години бях на четиридесет години и имах петстотин хиляди франка. Днес имам четири години повече и навярно петдесет хиляди франка по-малко, които, изглежда, ще загубя при продажбата на моя замък Монфльори край Рона с великолепно местоположение.
В Париж ми опротивя тази непрестанна комедия, която ни задължава да играем тъй наречената от вас цивилизация на XIX век. Аз жадувам за добродушие и простота. И ето, купувам си земя в планините, близо до Рона, по-хубава няма да намериш под небето.
Селският свещеник и съседните боляри е обикалят цели шест месеца; аз ги каня на обеди. „Напуснах Париж — казвам им аз, — за да не говоря, нито да слушам през живота си за политика. Както виждате, не съм се абонирал нито за един вестник. Колкото по-малко писма ми носи раздавачът, толкова по-доволен съм.“
Но свещеникът имаше други сметки; скоро започват да ме обсаждат хиляди нескромни искания, придирки и т.н. Канех се да давам по двеста-триста франка годишно на бедните, поискват ми ги за някакви си богоугодни дружества: „Свети Йосиф“, „Света Богородица“ и т.н.; отказвам, тогава върху мене се посипват какви не хули. Аз, глупакът, се обиждам. Не мога вече да излизам сутрин от дома си и да скитам, любувайки се на красотата на нашите планини, без някоя неприятност да не наруши бляновете ми и по най-отвратителен начин да ми напомни за хората и тяхната злоба. Ето например при литиите за плодородие, дето ми харесва пеенето (навярно ще е някакъв гръцки напев), не благославят вече нивите ми, защото тези ниви, казва нашият поп, били на безбожник. Умира кравата на една стара черковница-селянка, старицата казва, че това било, защото пасла край езерото, което принадлежи на мене, нечестивеца, парижкия философ, и след седмица аз намирам всичките си риби с корема нагоре, изтровени с вар. Всевъзможни такива грижи се трупат на главата ми отвсякъде. Мировият съдия, почтен човек, който обаче се страхува за мястото си, изкарва винаги мен крив. Покоят на полята се превръща за мене в ад. Веднъж видели, че съм отвергнат от попа, глава на конгрегацията в селото, и че не ме подкрепя капитанът в оставка, глава на тамошните либерали, срещу мен се опълчват всички, дори зидарят, когото издържах от една година, дори ковачът, който искаше да ме обере безнаказано, когато ми поправяше плуговете.
Най-сетне, за да имам някаква опора и да спечеля поне едно от моите дела, аз ставам либерал; но тъкмо тогава, както каза ти, дойдоха дяволски избори и от мене искат да гласувам…
— За някой непознат ли?
— Съвсем не, за човек, на когото познавам и зъбите. Аз отказвам — чудовищна непредпазливост! От тази минута ето че си навличам омразата и на либералите, положението ми става непоносимо. Аз мисля, че ако на попа беше хрумнало да ме обвини, че съм убил слугинята си, биха се намерили от двете партии двадесет свидетели, които биха се заклели, че са ме видели да извършвам престъплението.
— А ти искаш да живееш на село, без да угаждащ на съседите си, дори без да слушаш брътвежите има Каква грешка!…
— Но аз я поправих. Монфльори се продава; нека изгубя петдесет хиляди франка, ако дотрябва, но аз не мога да дойда на себе си от радост, че съм се измъкнал от този ад на лицемерие и разправии. Сега отивам да търся уединението и полската тишина в единственото място, дето те съществуват във Франция — на някой четвърти етаж с прозорци към „Елисейските полета“. И дори ще има да си помисля дали не ще е добре да започна политическото си поприще в Руския квартал, като раздавам нафора в енорията.
— Всичко това нямаше да ти се случи при Бонапарт! — рече Фалкоз със светнали от гняв и съжаление очи.
— Чудесно! А защо не си стоя мирно твоят Бонапарт? Всичко, от което страдам днес, той го направи.
На това място Жулиен се заслуша по-внимателно. Още от първите думи той се досети, че бонапартистът Фалкоз беше някогашният приятел на господин дьо Ренал от детинство, когото Господин дьо Ренал бе прокудил в 1816 година, а философът Сен-Жиро навярно беше брат на оня началник на канцелария в префектурата на…, който умееше на търгове да си присвоява евтино общинските къщи.
— И всичко това направи твоят Бонапарт — продължаваше Сен-Жиро. — Един честен човек на четиридесет години и с петстотин хиляди франка в джоба колкото и да е безобиден, не може да се настани в провинцията и да намери спокойствие; местните попове и, благородници го изгонват оттам.
— Ах, не говори лошо за него! — провикна се Фалкоз. — Никога Франция не е била тъй високо почитана от народите, както през тринадесетте години на неговото царуване. Тогава във всичко, което се вършеше, имаше величие.