— Твоят император, да го вземе дяволът — подзе човекът на четиридесет и четири години, — беше велик само на полесраженията и когато възстанови финансите в 1802 година. Но какво означава цялото му по-сетнешно поведение? С шамбеланите си, с разкоша и приемите си в Тюйлери той даде само ново издание на всички монархически глупости. Това издание бе поправено и би могло да кара още век-два. На благородниците и свещениците се прищя да се върнат към старото, но те нямат потребната желязна ръка, за да го приподнесат на публиката.
— Ето на езика на някогашния печатар.
— Кой ме пъди от моята земя? — продължи разгневеният печатар. — Поповете, които Наполеон върна със своя конкордат, вместо да се отнесат към тях, както държавата се отнася към лекарите, адвокатите, астрономите, да ги смята за обикновени граждани, без да се интересува от занаята, с който те си изкарват хляба. Щеше ли да има днес нахални благородници, ако твоят Бонапарт не беше направил от тях барони и графове? Не, те си бяха изживели времето. След поповете тъкмо тези дребни селски благородници са ми създали най-много ядове и те ме принудиха да стана либерал.
Разговорът нямаше край; тази тема ще занимава Франция още половин век. Тъй като Сен-Жиро продължаваше да твърди, че е невъзможно да се живее в провинцията, Жулиен му посочи плахо за, пример господин дьо Ренал.
— Намерихте кого да посочите и вие, ей богу, млади човече! — извика Фалкоз. — За да не бъде наковалня, господин дьо Ренал стана чук, и то какъв страшен чук! Но аз виждам как го измества вече Валено. Познавате ли този мръсник? Ето той вече е истински. Какво ще каже вашият господин дьо Ренал, когато, уволнен, в едно прекрасно утро види Валено да заеме мястото му?
— Той ще остане насаме с престъпленията си — каза Сен-Жиро. — Вие, значи, познавате Вериер, млади човече? Ето на, Бонапарт, да го накаже Бог за всичките му монархически мошеничества, позволи да царуват реналовци и шелановци, които пък докараха царството на валеновци и маслоновци.
Този мрачен разговор върху политиката озадачаваше Жулиен и го отвличаше от сластните му мечти.
Той не изпита особено вълнение, когато съзря Париж за първи път в далечината. Бляновете му за бъдещето се бореха с още пресния спомен за двадесет и четирите часа, прекарани във Вериер. Той се кълнеше, че никога няма да изостави децата на любимата си и ще захвърли всичко, за да ги закрили, ако безобразията на поповете ни доведат до република и гонения срещу благородниците.
Какво щеше да се случи оная нощ, когато пристигна във Вериер, ако в мига, в който опря стълбата срещу прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, намереше в стаята някой чужд човек или господин дьо Ренал?
Но и колко сладостни бяха първите два часа, когато любимата му искрено искаше да го изгони, а той я увещаваше, седнал до нея в тъмното! В такава душа като Жулиеновата подобни спомени остават за цял живот. Останалите часове от срещата се преплитаха с първите дни на тяхната любов преди четиринадесет месеца.
Жулиен се пробуди от дълбокия си унес, защото колата спря. Бяха влезли в двора на пощенската станция на улица Жан-Жак Русо.
— Искам да ида в Малмезон — каза той, като видя приближилия се кабриолет.
— По това време ли, господине? Какво ще правите там?
— Това не е ваша работа! Карайте!
Истинската страст мисли само за себе си. Затова, струва ми се, страстите са тъй смешни в Париж, дето съседът ви си въобразява винаги, че мислите много за него. Аз няма да описвам възторзите на Жулиен в Малмезон. Той плака. Какво! — въпреки грозните бели стени, зидани тази година, с които са изпонасекли парка на парчета? Да, господине: за Жулиен, както и за потомството, не съществуваше нищо между Арколския мост, Света Елена и Малмезон.
Вечерта Жулиен дълго се колеба, додето влезе в театъра; той имаше странни схващания за това греховно място.
Дълбоко недоверие не му позволи да се възхищава и от живия Париж; направиха му впечатление само паметниците, останали от неговия герой.
„Ето ме, значи, в средището на козните и лицемерието! Тук властвуват покровителите на абат дьо Фрилер.“
На третия ден привечер любопитството надви над намерението, му да види всичко и той отиде при абат Пирар. Със студен тон абатът му обясни какъв живот го очаква при господин дьо Ла Мол.
— Ако след няколко месеца не се окажете полезен, вие ще се върнете в семинарията, но с чест. Вие ще живеете у маркиза, един от най-големите френски сановници. Ще носите черен костюм, но като човек в жалейка, не като свещенослужител. Аз държа три пъти в седмицата да продължавате заниманията, си по богословие в някоя семинария, където ще ви препоръчам. Всеки ден в дванадесет часа ще се явявате в библиотеката на маркиза, който възнамерява да ви възложи да водите писмата по тъжбите му и другите дела. Маркизът ще пише вкратце, с две думи, върху бялото поле на всяко получавано от него писмо какво трябва да отговорите. Аз заявих, че след три месеца вие ще можете да пишете тези отговори така, че от дванадесетте, които ще представяте на маркиза за подпис, той ще може да подписва осем или девет. Вечер в осем часа вие ще подреждате писмената му маса, а в десет ще бъдете свободен.