Вие ще чуете в гостната и много големи велможи да говорят за нашите владетели с твърде пренебрежителен тон. Колкото за госпожа дьо Ла Мол, тя почтително снишава глас всеки път, когато назовава някой принц, а особено някоя принцеса. Не ви съветвам да кажете пред нея, че Филип II или Хенри VIII са били чудовища. Те са били крале и това им дава неотменимо право да се ползуват от уважението на всички, а още повече на такива прости хорица, каквито сме ние двамата. Ала — добави господин Пирар — ние сме свещеници — такъв ще ви смята тя и вас; а като свещеници ние сме за нея нещо като слуги, които са необходими за спасението на душата й.
— Господине — каза Жулиен, — струва ми се, че аз няма да остана за дълго в Париж.
— На добър ви час; но забележете, че един човек от нашето съсловие може да се издигне само с помощта на големите велможи. С тези неопределими поне за мене черти, които има във вашия характер, ако вие не си създадете положение, вие ще бъдете преследван; няма среден път за вас. Не се самоизмамвайте. Хората виждат, че не ви доставят удоволствие, когато ви заговарят; а в една общителна страна като нашата вие сте обречен да бъдете несретник, ако не постигнете уважение.
Какво би станало с вас в Безансон, ако не беше прищявката на маркиз дьо Ла Мол? Един ден вие ще разберете колко необикновено е онова, което той прави за вас, и ако не сте чудовище, вие не може да не храните към него и семейството му вечна благодарност. Колко бедни абати, по-учени от вас, са живели с години в Париж, като са получавали по петнадесет су на треба и десет су за учен диспут в Сорбоната!… Спомнете си какво ви разказах миналата зима за първите години на тоя обесник кардинал Дюбоа. Или в гордостта си вие си въобразявате може би, че сте по-даровит от него?
Ето например аз, спокоен и посредствен човек, се уповавах да умра в моята семинария; с такова детинско безразсъдство бях се привързал към нея. И какво мислите — готвеха се да ме уволнят, когато аз си дадох оставката. Знаете ли какви бяха моите, средства тогава? Имах петстотин и двадесет франка капитал, ни повече, ни по-малко; нито един приятел, едва двама-трима познати. Господин дьо Ла Мол, когото не бях виждал никога, ме извлече от това затруднение; достатъчно беше да кажа една дума, и ми дадоха енория, чиито енориаши са охолни хора, издигнали се над грубите пороци, и приходът ме кара да се срамувам — толкова малко съответствува на труда ми. Говорих ви тъй дълго, защото искам да вложа в главата ви малко здрав смисъл.
Още две думи: за свое нещастие аз съм сприхав човек; нищо чудно да престанем да си говорим.
Ако поради надменното държане на маркизата или лошите шеги на сина й този дом ви опротивее съвсем, съветвам ви да завършите образованието си в някоя семинария на тридесет левги от Париж, и по-добре на север, отколкото на юг. На север народът е по-цивилизован и има по-малко несправедливости; и трябва да се признае — додаде той, като сниши глас, — съседството на парижките вестници плаши малките тирани.
Ако ние с вас намираме както по-рано удоволствие да се виждаме и ако домът на маркиза не ви допада, предлагам ви да станете мой викарий и аз ще разделя наполовина с вас онова, което ми дава тази енория. Аз ви дължа това и нещо повече — добави той, като прекъсна благодарностите на Жулиен — за онова необикновено предложение, което ми направихте в Безансон. Ако тогава вместо петстотин и двадесет франка нямах нищо, вие щяхте да ме спасите.
Свирепият глас на абата се посмекчи. За свой голям срам Жулиен усети сълзи на очите си; страшно му се искаше да се хвърли в прегръдките на приятеля си; той не се въздържа и му каза, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото се може повече мъжественост:
— Баща ми ме мразеше още от люлка; това бе едно от най-големите ми нещастия; но аз вече няма да се оплаквам от случая, защото във вас намерих баща, господине.
— Хубаво, хубаво — избъбра абатът пообъркай. После, като си спомни овреме едно наставление, което даваше като директор на семинарията, добави: — Не бива да казвате никога „случаят“, чадо мое, казвайте винаги „провидението“.
Файтонът спря; коларят повдигна бронзовия чук на една грамадна врата: беше дворецът дьо Ла Мол; и за да не могат минувачите да се съмняват, тези думи се четяха върху една черна мраморна плоча над вратата.
Тази надутост не се хареса на Жулиен. Те толкова много се страхуват от якобинците! Зад всеки плет виждат Робеспиер и колата му; в страха си често стигат дотам, че можеш да умреш от смях, и излагат така на показ къщата си, за да може, ако има бунт, сганта да я познае и да я разграби. Той сподели мисълта си с абат Пирар.