На Жулиен се стори, че събраните в гостната хора се държат някак тъжно и неестествено; в Париж приказват тихо и не преувеличават дреболиите.
Към шест и половина часа влезе един красив млад човек с мустаци, много блед и строен; той имаше извънредно малка глава.
— Вие винаги закъснявате — каза маркизата, на която той целуна ръка.
Жулиен разбра, че е граф дьо Ла Мол. Още от първия поглед той го намери за очарователен.
„Възможно ли е — каза си той — този човек с оскърбителните си шеги да ме пропъди от тоя дом!“
Като разглеждаше граф Норбер, Жулиен забеляза, че той носи ботуши с шпори. „А аз трябва да бъда с обуща, очевидно като по-долен.“ Всички насядаха около трапезата. Жулиен чу как маркизата, повишила глас, направи някому строга забележка. Почти в същия миг той съзря една млада особа, необикновено руса и стройна, която седна срещу него. Тя съвсем не му хареса; ала когато я разгледа внимателно, даде си сметка, че никога не е виждал такива хубави очи; но тези очи издаваха голяма душевна студенина. По-сетне Жулиен долови в тях израз на досада, която изпитателно се вглежда, но помни, че трябва да бъде внушителна. „И госпожа дьо Ренал имаше много хубави очи — каза си той, — всички я хвалеха за тях; но нейните очи нямат нищо общо с тези.“ Жулиен нямаше достатъчно опит, за да разбере, че пламъчетата, които блясваха сегиз-тогиз в очите на госпожица Матилд — той чу, че я наричат така, — са само огън на остроумието. А когато очите на госпожа дьо Ренал пламваха, това бе огънят на страстите или благородно възмущение при разказа за някоя лоша постъпка. Към края на обеда Жулиен намери най-сетне дума, за да изрази особената красота, която имаха очите на госпожица дьо Ла Мол. „Те искрят“ — каза си той. Инак тя приличаше страшно много на майка си, която все повече и повече му ставаше противна и той престана да я гледа. В замяна на това граф Норбер му се струваше възхитителен във всяко отношение. Жулиен беше до такава степен обаян от него, че и на ум не му дохождаше да завижда на младия граф и да го мрази, задето е по-богат и по-знатен от него.
Жулиен забеляза, че маркизът явно се отегчава.
Когато поднасяха второто ядене, маркизът каза на сина си:
— Норбер, моля те да бъдеш добър и любезен с господин Жулиен Сорел, когото взех в моя щаб и от когото възнамерявам да направя човек, ако товва е възможно.
— Той е мой секретар — каза маркизът на съседа си — и пише това с две „в“.
Всички изгледаха Жулиен, който се поклони по един малко подчертан начин на Норбер; но изобщо всички останаха доволни от неговия поглед.
Маркизът, види се, беше казал какво образование е получил Жулиен, защото един от сътрапезниците го закачи за Хораций. „Тъкмо с разговора за Хораций аз имах успех пред Безансонския епископ — каза си Жулиен, — очевидно те знаят само този автор.“ От тази минута той се овладя. Това стана без всякакви усилия, защото той реши, че госпожица дьо Ла Мол никога не ще бъде жена в неговите очи. Към мъжете след семинарията той бе изгубил уважение и те мъчно можеха да го изплашат. Той щеше да е съвсем спокоен, ако трапезарията не беше така великолепно мебелирана. Цялата работа всъщност бе в двете огледала, всяко по осем стъпки високо, в които той виждаше навремени своя събеседник да говори за Хораций: те още мъничко го смущаваха. Фразите му не бяха чак толкова дълги за един провинциалист. Той имаше хубави очи и от свенливостта му, плаха и радостна, когато той отговореше сполучливо, техният блясък се разгаряше още повече. Всички намериха, че той е приятен. Този своеобразен изпит внесе малко разнообразие в тържествената вечеря. Маркизът направи знак на Жулиеновия събеседник, като го подкани да го попритисне по-силно. „Мигар наистина знае нещо!“ — помисли си той.