Жулиен отговори със свои мисли и надви толкова своето стеснение, че показа не остроумие — това е немислимо за оня, който не знае на какъв език говорят в Париж, — но нови схващания, макар и да ги представи малко тромаво и не на място, а освен това всички видяха, че той знае до съвършенство латински език.
Противник на Жулиен беше един член от Академията на надписите, който по една случайност знаеше латински; той откри у Жулиен добър познавач на класическите писатели и като престана да се страхува, че ще го накара да се изчерви, се помъчи наистина да го обърка. В горещината на двубоя Жулиен забрави най-сетне великолепната наредба на трапезата и почна да изказва за латинските поети възгледи, които събеседникът му не беше чел никак. Като честен човек, той похвали за това младия секретар. За щастие поведе се спор върху това — бил ли е Хораций беден или богат; любезен, сластолюбив и безгрижен човек, който съчинявал стихотворения за собствено развлечение както Шапел, приятеля на Молиер и на Лафонтен; или някой несретен поет-лауреат, който придружавал двора и пишел оди по случай рождения ден на краля като Сауди, обвинителя на лорд Байрон. Тук стана дума за състоянието на обществото при Август и Джордж IV; и в двете епохи аристокрацията е била всемогъща; но в Рим тя стигнала дотам, че властта й била изтръгната от Меценат, който бил прост конник; а в Англия тя довела Джордж IV почти до положението на венециански дож. Този спор сякаш изтръгна маркиза от вцепенението, в което бе потънал от досада в началото на вечерята.
Жулиен не разбираше нищо, като слушаше всички тези съвременни имена като Сауди, лорд Байрон, Джордж IV, защото ги чуваше за първи път. Но от никого не се изплъзна, че колчем станеше въпрос за събития, протекли в Рим, за които можеше да се узнае от произведенията на Хораций, Марциал, Тацит и пр., той показваше неоспоримо превъзходство. Жулиен, без много-много да му мисли, си присвои някои съждения, които беше научил от Безансонския епископ при знаменития си спор с този прелат; и те произведоха не малко впечатление.
Когато на всички омръзна да говорят за поетите, маркизата, която беше си поставила за закон да се възхищава от всичко, което забавляваше нейния съпруг, благоволи да погледне Жулиен.
— Зад непохватните обноски на този млад абат може би се крие образован човек — каза на маркизата академикът, който седеше до нея; и до ушите на Жулиен стигна нещо от тези думи.
Готовите фрази допадаха много на домакинята; тя усвои тази фраза за Жулиен и остана доволна от себе си, че е поканила на вечерята академика. „Той забавлява господин дьо Ла Мол“ — помисли тя.
ТРЕТА ГЛАВА
ПЪРВИ СТЪПКИ
Тази неизгледна равнина, заляна от ярки светлини и изпълнена с хиляди хора, ослепи погледа ми. Нито една душа не ме познава, всички ме гледат извисоко. Аз губя ума и дума.
На другия ден още рано заранта Жулиен преписваше писма в библиотеката, когато изведнъж госпожица Матилд влезе през една странична вратичка, изкусно потулена с гърбовете на книгите. Додето Жулиен се възхищаваше от това изобретение, госпожица Матилд го гледаше с голямо учудване и беше явно доста ядосана, че го заварва тук. Тя беше навила косата си с книжки и се стори на Жулиен сурова, високомерна и почти прилична на мъж. Госпожица дьо Ла Мол скришом крадеше книги от бащината си библиотека, без никой да подозира това. И ето поради присъствието на Жулиен излизаше, че е напразно дошла тук тая заран и това я ядосваше още повече, защото идеше да вземе втория том от „Вавилонската принцеса“ на Волтер, достойно допълнение на високо религиозното и монархистко възпитание, с което се славеше манастирът на „Светото Исусово сърце“! Клетата деветнадесетгодишна девойка чувствуваше вече нужда от нещо духовито и парливо, за да се заинтересува от един роман.
В библиотеката към три часа се яви граф Норбер; той дойде да прегледа вестника, за да може да говори вечерта за политика, и се зарадва много, че вижда Жулиен, за съществуването на когото беше вече забравил. Той беше извънредно любезен с него; предложи му да отидат на езда.
— Баща ми ни пуща до вечерята.
Жулиен разбра това „ни“ и го намери очарователно.
— Ех, боже мой, господин графе — каза Жулиен, — ако работата беше да поваля едно дърво, осемдесет стъпки високо, да го одялам и да го разбича на дъски, лесно, смея да кажа това, щях да се справя; но да яздя, ми се е случвало в живота едва ли шест пъти.
— Добре тогава, това ще бъде седмият — отвърна Норбер.