Жулиен си спомняше за посрещането на краля ??? във Вериер и в душата си смяташе, че язди превъзходно. Но когато се връщаха от Болонската гора, точно насред улица Бак, за да избегне един налетял кабриолет, той падна и се изцапа целият с кал. Добре, че имаше два костюма. На вечерята маркизът, като искаше да поговори с него, го попита как е минала разходката; Норбер побърза да отговори с общи фрази.
— Господин графът е извънредно любезен към мене — подзе Жулиен, — аз му благодаря за това и ценя добрината му. Той нареди да ми дадат най-кроткия и най-хубав кон, но не можеше да ме върже за него я; и тъкмо поради липсата на тая предпазливост аз паднах насред тая дълга улица, досами моста.
Госпожица Матилд, въпреки старанието си да се сдържи, прихна да се смее, а после без всякакво стеснение почна да разпитва за подробности. Жулиен разправи всичко с голяма простота; той се показа мил несъзнателно.
— Добро бъдеще очаква този млад свещеник — каза маркизът на академика. — Да се държи просто един провинциалист при подобно обстоятелство — това не е виждано и няма да се види занапред; и отгоре на всичко той разправя злополучието си пред дами!
Жулиен така разположи слушателите си с разказа за своето премеждие, че в края на вечерята, когато общият разговор взе друга насока, госпожица Матилд още разпитваше брат си върху някои подробности от нещастната случка. Тъй като нейните въпроси продължаваха, Жулиен, уловил на няколко пъти погледа й върху себе си, дръзна да й отговори сам, макар тя да не питаше, и тримата се разсмяха накрая досущ както трима селски младежи биха сторили това в някоя гора.
На другия ден Жулиен отиде да слуша две лекции по богословие и се върна да препише двадесетина писма. Той свари, седнал до неговото място в библиотеката, някакъв млад човек, много грижливо облечен, но с невзрачен вид и завистливо лице.
Влезе маркизът.
— Какво правите тук, господин Танбо? — запита той новодошлия строго.
— Предполагах… — подзе младият човек, като се усмихна раболепно.
— Не, господине, вие не сте предполагали. Това е опит, но злополучен.
Младият Танбо стана разярен и изчезна. Той беше племенник на академика, приятел на госпожа дьо Ла Мол, и възнамеряваше да се посвети на литературата. Академикът беше издействувал от маркиза да го вземе за секретар. Танбо работеше в една отдалечена стая, но узнал за благоволението към Жулиен, поиска сам да го има и тази заран беше домъкнал писмените си принадлежности в библиотеката.
В четири часа Жулиен, след малко колебание, се осмели да се яви при граф Норбер. Графът се канеше да отиде на езда и тъй като беше извънредно любезен, почувствува се в затруднено положение.
— Мисля — каза той на Жулиен, — че вие скоро ще почнете да се обучавате на езда в манежа; и след няколко седмици аз с голямо удоволствие ще яздя заедно с вас.
— Аз исках да ви поблагодаря за добрината ви към мене; повярвайте ми, господине — додаде Жулиен съвсем сериозно, — че разбирам колко ви дължа. Ако конят ви не е пострадал от вчерашната ми неловкост н е свободен, бих желал да пояздя на него тази сутрин.
— Вземете го, ей богу, драги ми Сорел, но на ваш риск и отговорност. Смятайте, че съм ви направил всички предупреждения, които изисква благоразумието; работата е там, че е четири часът и ние нямаме време за губене.
Възседнал коня, Жулиен попита младия граф:
— Какво трябва да правя, за да не падна?
— Много неща — отвърна Норбер, смеейки се от цяло гърло. — Например да държите тялото си назад.
Жулиен препусна в силен тръс. Те стигнаха площад Людовик XVI.
— Ах ти, млади смелчаго! — каза Норбер. — Тук има много коли и ги карат все смахнати хора. Паднете ли, техните двуколки завчас ще ви прегазят; кой ще иска да разкъса устата на коня си, като го спре изведнъж.
Двадесетина пъти Норбер видя как Жулиен ха-ха ще се строполи на земята; но в края на краищата разходката свърши благополучно. Когато се върнаха, младият граф каза на сестра си:
— Представям ви един отчаян лудетина.
На вечерята, когато разговаряше с баща си от единия край на трапезата на другия, той призна смелостта на Жулиен; единствено това можеше да се похвали в неговата езда. Младият граф беше чул заранта как конярите, които тимареха конете в двора, приказваха за падането на Жулиен и се подиграваха най-обидно с него.
Но въпреки цялата тази любезност Жулиен се почувствува скоро напълно, самотен сред това семейство. Всички техни обичаи му се струваха странни и той постоянно ги нарушаваше. Неговите грешки радваха слугите.
Абат Пирар беше заминал за енорията си. „Ако Жулиен е слаба тръстика, нека погине; ако е сърцат човек, нека се оправя сам в бедата“ — мислеше той.