ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ДОМЪТ ДЬО ЛА МОЛ
Какво прави той тук? Харесва ли му?
Смята ли да се хареса?
Ако в знатната гостна в дома дьо Ла Мол всичко се струваше на Жулиен необикновено, и сам този бледен младеж, облечен в черно, изглеждаше на свой ред извънредно странен на лицата, които го удостояваха с вниманието си. Госпожа дьо Ла Мол предложи на мъжа си да го изпращат нейде с поръчка през дните, когато у тях са поканени на обед някои гости.
— Иска ми се да доведа опита докрай — отговори маркизът. — Абат Пирар твърди, че ние не сме прави, като тъпчем самолюбието на хората, които приемаме при себе си. Човек може да се опре само на нещо, което се съпротивлява, и т.н. А този е неудобен само защото никой не го знае, иначе той е един глухоням.
„За да мога да се ориентирам тук — каза си Жулиен, — трябва да записвам имената на хората, които идват в тази гостна, и с две думи да отбелязвам характера им.“
На първо място той тури пет-шест приятели на дома, които го ухажваха за всеки случай, предполагайки, че маркизът от прищявка го покровителствува. Това бяха бедняци, повече или по малко раболепни; но за чест на тази пасмина хора, които се срещат днес в аристократичните салони, трябва да се каже, че те не бяха раболепни еднакво към всички. Някои измежду тях бяха готови да търпят лошите обноски на маркиза, но само при една груба забележка на госпожа дьо Ла Мол се бунтуваха.
По нрав домакините бяха твърде горди и склонни да се отегчават; за да се развличат от досадата си, те бяха свикнали да оскърбяват хората, затова не можеха да разчитат на истински приятели. Но като се изключат дъждовните дни и миговете на непреодолима досада, които бяха редки, те се показваха винаги крайно учтиви.
Ако тия пет-шест любоугодници, които засвидетелствуваха такава бащинска обич към Жулиен, напуснеха двореца дьо Ла Мол, маркизата би била обречена на самота дълги часове; за жени от нейното обществено положение самотата е нещо ужасно: тя е емблема на немилост.
Маркизът се държеше безукорно към жена си; той се грижеше гостната й да блести достойно — не с перове, той намираше новите си колеги недостатъчно благородни, за да дохождат у дома му като приятели, и недостатъчно забавни, за да ги приемат като по-низши.
Във всички тези тайни Жулиен проникна много по-късно. За висшата политика, която е тема за разговори в буржоазните домове, говори се в съсловието на маркиза само в минути на бедствие.
Потребността на човек да се забавлява дори в нашия отегчаващ се век е толкова силна, че и в дните на тържествени вечери, щом маркизът напуснеше гостната, всички се разбягваха. Гостите не биваше да се шегуват с бога, със свещениците, с краля, със служебните лица, с покровителстваните от двора хора на изкуството, както и с всичко установено; не биваше да се изказват, ласкаво за Беранже, за опозиционните вестници, за Волтер, за Русо, нито за каквото и да е, което миришеше на свободомислие; не биваше главно никога да говорят за политика; за всичко друго можеха да разсъждават свободно.
Срещу тия салонни закони бяха безсилни да се борят и годишният доход от сто хиляди екюта, и синята лента. И най-малката жива мисъл изглеждаше простащина. Въпреки добрия тон, съвършената учтивост и желанието да бъде човек приятен, по всички лица бе изписана досада. Младите хора, които идеха да изкажат почитанията си, като се страхуваха да говорят за нещо, което би събудило подозрение в някакво мислене, или да издадат, че са чели някоя забранена книга, млъкваха след няколко изящни думи за Росини и за това — какво е времето навън.
Жулиен бе забелязал, че разговорът обикновено се поддържаше от двама виконта и пет барона, които господин дьо Ла Мол познаваше още от емиграцията. Тези господа притежаваха от шест до осем хиляди франка доход: четирима от тях държеха за в. „Котидиен“, а трима — за „Газет дьо Франс“. Единият от тях имаше в запас всеки ден по някой дворцов анекдот, дето думата „възхитително“ се повтаряше всяка минута. Жулиен забеляза, че той има пет кръста, докато другите обикновено имаха само три.
Затова пък в преддверието стояха десет лакеи в ливреи и цялата нощ подаваха всеки четвърт час сладолед или чай; а към полунощ някаква закуска с шампанско.
Тази причина караше Жулиен да остане понякога до края; макар той да недоумяваше как могат да слушат хората сериозно обикновените разговори, които се водеха в тази тъй великолепно позлатена гостна. Понякога той се взираше в събеседниците си, за да се увери дали те сами не се подиграват над това, което говорят. „Моят господин дьо Местр, когото знам наизуст, е казал всичко това сто пъти по-добре — мислеше си той, — и при все това е страшно отегчителен.“