Не само Жулиен виждаше тази морална задуха. Едни се утешаваха, като се тъпчеха със сладоледи; дрги — с удоволствието да кажат по-късно: „аз идвам от дома на господин дьо Ла Мол, там научих, че Русия… и т.н.“
От един такъв блюдолизец Жулиен узна, че преди по-малко от шест месеца госпожа дьо Ла Мол назначила за префект бедния барон Льо Бургиньон, който бил помощник-префект след Реставрацията, в награда за двадесетгодишната му преданост.
Това велико събитие закали усърдието на тези господа; и по-рано те се оскърбяваха от много малко неща, сега не се оскърбяваха вече от нищо. Рядко пренебрежението към тях беше явно, но Жулиен беше вече дочул на трапезата два-три къси диалога между маркиза и жена му, твърде жестоки за седналите до тях гости. Тези знатни особи не криеха искреното си презрение към всеки, който не можеше да се похвали, че прадедите му са се возили в каляските на краля. Жулиен, забеляза, че думите кръстоносен поход единствени извикваха на лицата им израз на дълбока сериозност, примесена с уважение. А обикновеното уважение винаги имаше отсянка на снизходителност.
Сред това великолепие и тази досада Жулиен се интересуваше само от господин дьо Ла Мол; той с удоволствие го чу как един ден протестираше, че няма пръст в повишението на клетия Льо Бургиньон. Това беше от внимание към маркизата: Жулиен знаеше истината от абат Пирар.
Една заран абатът работеше заедно с Жулиен в библиотеката на маркиза по вечното дело с дьо Фрилер.
— Господине — ненадейно каза Жулиен, — вечерянето всеки ден с госпожа маркизата мое задължение ли е, или е благоволение към мен?
— То е рядка чест! — скара му се абатът възмутен. — Никога досега господин Н…, академикът, който от петнадесет години усърдно се подмилква, не е могъл да измоли това за племенника си господин Танбо.
— А за мен, господине, това е най-мъчителната част от службата ми; Дори в семинарията не се отегчавах така. Виждам понякога как се прозява дори госпожица дьо Ла Мол, която би трябвало да е свикнала с любезностите на домашните приятели. Боя се да не заспя, За бога, издействувайте ми позволение да отивам да вечерям вън за четиридесет су в някоя забутана гостилничка.
Абатът, като всеки замогнал се еснаф, ценеше високо честта да вечеря с един голям велможа. Докато той се стараеше да обясни това чувство на Жулиен леко шумолене ги накара да се обърнат. Жулиен видя госпожица дьо Ла Мол, която слушаше. Той се изчерви. Тя беше дошла да вземе една книга и беше чула всичко; това я изпълни с известно уважение към Жулиен. „Този не е роден да пълзи — помислили тя — като стария абат. Боже, колко е грозен!“
На вечерята Жулиен не се решаваше да погледне госпожица дьо Ла Мол, но тя бе толкова любезна към него, че сама го заговори. Този ден чакаха много гости, тя го покани да остане. Младите парижки девойки не обичат много възрастните хора, особено когато те са нехайно облечени, и на Жулиен не бе потребна голяма прозорливост, за да забележи, че събратята на господин Льо Бургиньон, останали в гостната, се удостояваха с честта да бъдат прицел за шегите на госпожица дьо Ла Мол. Тази вечер дали се стараеше да блесне, или не, но тя беше безпощадна към тези досадни хора.
Госпожица дьо Ла Мол беше център на малка групичка, която почти всяка вечер се събираше зад грамадното кресло на маркизата. Тук беше маркиз дьо Кроазноа, граф дьо Кайлюс, виконт дьо Люз и двама-трима други млади офицери, приятели на Норбер и сестра му. Тези господа сядаха на едно голямо синьо канапе. До това канапе, точно срещу блестящата Матилд, мълчаливо седеше Жулиен на малко, доста нисичко сламено столче. На това скромно място завиждаха всички поклонници на Матилд; Норбер любезно задържаше на него младия секретар на баща си, като го заговорваше или го назоваваше веднъж-дваж през цялата вечер. Този път госпожица дьо Ла Мол го запита колко висок е хълмът, на който е съградена Безансонската цитадела. Жулиен не можа да й отговори по-висок ли е, или по-нисък този хълм от Монмартър. Често той от все сърце се смееше на това, което си бъбреха в малката групичка; но сам се чувствуваше неспособен да измисли нещо подобно. За него това беше като че някакъв чужд език, който той разбираше, но на който не можеше да говори.
Тази вечер приятелите на Матилд бяха през цялото време на нож срещу всички, които влизаха в просторната гостна. Най-напред си изпатиха приятелите на дома — тях познаваха по-добре. Можем да си представим с какво внимание слушаше Жулиен; интересуваше го всичко: и скритият смисъл на нещата, и начинът, по който се шегуваха с тях.