За зла чест графът беше добряк, но с всевъзможни претенции, подсказвани му от неговите ласкатели.
Господин дьо Кайлюс уверяваше, че по чуждо внушение щял да поиска ръката на госпожица дьо Ла Мол (която маркиз дьо Кроазноа, бъдещ дук със сто хиляди франка годишен доход, ухажваше).
— Ах, не го обвинявайте, че има такова желание — каза жалостиво Норбер.
На клетия граф дьо Талер може би тъкмо липсваше най-много способност да желае. С тази черта от своя характер той заслужаваше да стане крал. Той се съветваше непрекъснато с всички, но нямаше смелост да следва докрай нито един съвет.
Само неговото лице стигало — казваше госпожица дьо Ла Мол, — за да я развесели навеки. Това била чудновата бърканица от безпокойство и разочарование, в която сегиз-тогиз проличавали напъни на важност и властна решителност, подобаващи на най-богатия човек във Франция, особено ако той е хубавичък и няма още тридесет и шест години. „Той е свенлив нахалник“ — казваше за него господин дьо Кроазноа. Граф дьо Кайлюс, Норбер и двама-трима млади хора с мустаци се гавреха до насита с него, без той да усети, и най-сетне го изпроводиха, когато удари един часът.
— Вашите прочути арабски коне ли ви чакат на вратата в това лошо време? — запита го Норбер.
— Не; това са други коне, много по-евтини — отвърна господин дьо Талер. — Левият кон ми струва пет хиляди франка, а десният — само сто луидора; но моля ви да ми повярвате — впрягат го само нощем. Работата е там, че той има досущ такъв ход, какъвто има другият.
Забележката на Норбер накара графа да помисли, че на един човек като него прилича да храни страст към коне и че не бива да оставя своите да гизнат под дъжда. Той си отиде, а миг след него нашите господа излязоха, като продължаваха да му се смеят.
„Ето — мислеше си Жулиен, слушайки как се смеят на стълбите, — аз можах да видя и другото положение, противоположно на моето. Аз нямам и двадесет луидора на година, а се озовах рамо до рамо с един човек, който има двадесет луидора доход на час и всички се подиграваха с него… Такова зрелище може да излекува човек от завистта.“
ПЕТА ГЛАВА
ЧУВСТВИТЕЛНОСТТА НА
ВИСОКОПОСТАВЕНАТА НАБОЖНА ДАМА
Всяка малко по-жива мисъл изглежда дързост, толкова са свикнали тук с изтърканите думи. Горко ономува, който блесне с нови мисли в разговора!
Ето докъде беше стигнал Жулиен след няколкомесечни изпитания, когато един ден домоуправителят му донесе заплатата от третото тримесечие. Господин дьо Ла Мол беше му поръчал да следи управлението на земите му в Бретан и Нормандия. Жулиен често пътуваше дотам. На него лично беше възложена преписката по прословутия процес с абат, дьо Фрилер. Господин Пирар беше го осведомил върху това дело.
По късите бележки, които маркизът дращеше върху белите полета на всевъзможните, отправяни до него книжа, Жулиен съставяше писма и маркизът бе подписал почти всички.
В богословското, училище учителите се оплакваха от неговото слабо прилежание, но въпреки това го смятаха за един от най-добрите си ученици. Всички тези разнообразни занятия, на които той се отдаваше с цялата жар на болезненото си честолюбие, бързо отнеха на Жулиен свежата руменина, с която той беше дошъл от провинцията. Неговата бледност беше заслуга в очите на неговите сегашни другари семинаристи; той намираше, че те не са тъй зли и не пълзят тъй пред парата, както безансонските семинаристи; а те го смятаха охтичав. Маркизът му беше подарил един кон.
Като се страхуваше да не го срещнат при неговите разходки на кон, Жулиен им беше казал, че ездата му е предписана от лекарите. Абат Пирар го въведе в някои янсенистки дружества. Жулиен бе смаян; понятието за религия в неговия ум беше неотделимо свързано с лицемерието и жаждата за забогатяване. Той се възхищаваше от тези благочестиви и сурови хора, които не мислеха за доходи. Мнозина янсенисти се сприятелиха с него, даваха му съвети. Пред него се откри нов свят. У янсенистите той се запозна с някой си граф Алтамира, висок близо шест стъпки, либерал, осъден на смърт в отечеството си и силно вярващ човек. Това странно противоречие, набожност и свободолюбив го порази.
Отношенията на Жулиен с младия граф бяха хладни. Норбер намираше, че той прекалено остро отговаря на шегите на някои негови приятели. След като наруши веднъж-дваж правилата на благоприличието, Жулиен се беше зарекъл никога да не заговорва с госпожица Матилд. Всички бяха винаги безукорно учтиви с него в дома дьо Ла Мол; но той чувствуваше, че е паднал в очите им. Неговият провинциален здрав смисъл обясняваше това положение с народната поговорка: всяко чудо за три дни.