— Наистина де: нека другият, който се е разкряскал, му даде своя адрес.
Човекът в сюртука, като слушаше този неведнъж повтарян въпрос, хвърли в лицето на Жулиен пет-шест визитни картички. За щастие нито една не го удари по лицето. Той беше се зарекъл да не прибягва до пистолетите си, освен ако не посегнат върху него. Противникът си тръгна, но сегиз-тогиз се обръщаше, като му се заканваше с юмрук и го обсипваше с ругатни.
Жулиен плувна целият в пот. „Така, значи, и последният негодник е в състояние да ме развълнува до такава степен! — говореше си той побеснял. — Как да премахна от себе си тази унизителна чувствителност?“
Но откъде да вземе секунданти? Нямаше нито един приятел. Той беше завързал няколко познанства; но всички негови познати редовно след шест месеца се отдалечаваха от него. „Аз съм необщителен — помисли си той — и ето сега жестоко съм наказан за това.“ Най-сетне хрумна му да потърси някакъв бивш поручик от 96-ти полк, на име Лиевен, един сиромах, с когото той се упражняваше често на фехтовка. Жулиен му разказа искрено всичко.
— Съгласен съм да стана ваш секундант — каза Лиевен, — но при едно условие: ако не раните вашия противник, ще се биете с мене веднага, още там.
— Прието — каза Жулиен възхитен; и те се запътиха да търсят господин Ш. дьо Бовоази вдън Сенжерменското предградие, на адреса, посочен във визитните му.
Беше седем часът заранта. Чак когато заповядаха да се доложи за тях, Жулиен изведнъж се сети, че това може да е младият сродник на госпожа дьо Ренал, някога чиновник от посолството в Рим или Неапол, който бе дал препоръчително писмо на певеца Джеронимо.
Жулиен предаде на едрия камериер една от хвърлените му от вчера визитни картички и една от своите.
Накараха ги да чакат цели три четвърти час. Най-сетне ги въведоха в един апартамент, обзаведен с удивително изящество. Там завариха висок млад човек, нагизден като кукла; чертите му показваха съвършенството и неизразителността, които има гръцката красота. Неговата необикновено тясна глава бе увенчана с пирамида прекрасни руси коси. Те бяха накъдрени извънредно грижливо, нито едно косъмче не стърчеше нагоре. „Сигурно за да може да се накъдри така — помисли поручикът от 96-ти полк, — проклетият му франт ни е карал толкова да чакаме.“ Пъстър халат, утринни панталони, всичко, дори везаните му пантофи, беше безукорно и удивително спретнато. Физиономията му, благородна и пуста, отразяваше благопристойни оскъдни мисли: идеала на приветливия човек, ужаса от непредвиденото и от шегата, прекомерна важност.
Жулиен, комуто поручикът от 96-и полк обясни, че да го карат да чака толкова дълго, след като са му хвърлили грубо визитната картичка в лицето, е нова обида, се втурна при господин дьо Бовоази. Той имаше намерение да се отнесе дръзко, но в същото време му се щеше да спази добрия тон.
Но меките обноски на господин дьо Бовоази, неговият сдържан и заедно с това важен и самодоволен вид, безподобното изящество на цялата обстановка го поразиха до такава степен, че той загуби в един миг всяко желание да бъде безочлив. Това не беше човекът, с когото се бе разправял предния ден. Неговото учудване, че вижда едно толкова изискано същество вместо грубиянина, който бе срещнал в кафенето, беше тъй голямо, че не можа да промълви нито дума. Той подаде една от хвърлените му визитки.
— Това е името ми — каза елегантният човек, комуто черният костюм на Жулиен още в седем часа сутринта не вдъхваше много уважение. — Но аз не разбирам, кълна се в честта си…
Особеният начин, по който произнесе тези последни думи, озлобиха отново Жулиен.
— Аз ида да се бия с вас, господине — и той изложи на един дъх цялата история.
Господин Шарл дьо Бовоази, след като размисли зряло, остана доста доволен от кройката на Жулиеновия черен костюм. „Той е явно от Щоуб — казваше си той, като слушаше разказа му. — Жилетката е съшита с голям вкус, ботушите не са лоши; но, от друга страна, този черен костюм още от ранно утро! … Това ще е сигурно, за да избегне куршума“ — каза си кавалерът дьо Бовоази.
Щом си намери това обяснение, той стана отново безукорно учтив и заприказва с Жулиен едва ли не като равен с равен. Разговорът продължи дълго, работата беше деликатна; но в края на краищата Жулиен не можеше да отрече очевидността. Младият благородник, който стоеше пред него, нямаше нищо общо с грубиянина, който беше го оскърбил вчера.
На Жулиен не му се искаше никак да си отиде така без нищо; той разтакаваше обяснението. Наблюдаваше самодоволството на кавалера дьо Бовоази, който се беше назовал така, когато говореше за себе си, жегнат от това, че Жулиен го нарича просто господине.