Жулиен се любуваше на неговата сериозност, примесена с някаква лека надутост, която обаче не го напущаше нито за миг. Учудваше го неговият странен начин да движи езика си, когато произнасяше думите… Но в края на краищата във всичко това нямаше ни най-малко основание за свада.
Младият дипломат с най-голяма любезност предложи да се дуелират, но бившият поручик от 96-ти полк, който седеше от цял час разкрачен, сложил на бедрата си ръце с извърнати назад лакти, заяви, че приятелят му господин Сорел не е способен да се кара току-така с един човек само защото на този човек са откраднали визитните картички.
Жулиен излезе в извънредно лошо настроение. Каретата на кавалера дьо Бовоази чакаше в двора, пред входа; случайно Жулиен вдигна очи и позна в лицето на коларя вчерашния си оскърбител.
Едва го съзрял, той мигом го дръпна за дългия кафтан, свлече го от капрата и го зашиба с бича си. Двама лакеи се спуснаха да отърват другаря си и се нахвърлиха върху Жулиен с юмруци; в същия миг той напълни един от малките си пистолети и гръмна срещу тях; те удариха на бяг. Всичко това трая само минута.
Кавалерът дьо Бовоази, слизайки по стълбата, с шеговито важен вид повтаряше със своето аристократично произношение: „Какво е това? Какво е това?“ Очевидно той любопитствуваше много, но дипломатическата му важност не му позволяваше да прояви повече любопитство. Когато научи какво е станало, надменността върху лицето му се бореше още с леко насмешливото спокойствие, което не трябва никога да слиза от лицето на дипломата.
Поручикът от 96-и полк разбра, че господин дьо Бовоази гори от желание да се дуелира: той пожела да запази дипломатически за приятеля си предимството на почина.
— Ех, сега — провикна се той — има вече повод за дуел!
— Предполагам, достатъчно — подзе дипломатът. — Да се маха този негодник — каза той на лакеите си, — нека друг се качи на негово място.
Отвориха вратичката на каретата: кавалерът искаше без друго да окаже почит на Жулиен и неговия секундант. Те се отправиха да намерят един приятел на господин дьо Бовоази и той посочи безопасно място. По пътя те разговаряха наистина мило. Само дипломатът изглеждаше странен в своя домашен халат.
„Макар и много знатни да са тези господа — помисли Жулиен, — те съвсем не са досадни както онези особи, които идват да вечерят у господин дьо Ла Мол; и аз разбирам защо — добави той след миг — те си позволяват да бъдат неблагопристойни.“ Говореха за танцувачките, които се бяха харесали на публиката във вчерашния балет. Господата постоянно загатваха за някои щекотливи историйки, които Жулиен и неговият секундант, поручикът от 96-и полк, не знаеха. Жулиен не бе такъв глупак, та да се престори, че ги знае; той драговолно призна неведението си. Неговата откровеност допадна на приятеля на кавалера; той разказа на Жулиен тези историйки с най-големи подробности и много забавно.
Едно обстоятелство порази безкрайно Жулиен. Насред улицата строяха временен олтар за процесията по случай празника Тяло господне и това задържа за минута каретата им. Господата си позволиха няколко шеги: попът според тях бил син на архиепископ. Никога в дома на маркиз дьо Ла Мол, който искаше да стане дук, никой не би се осмелил да издума нещо подобно.
Дуелът свърши в един миг: Жулиен получи куршум в ръката; превързаха му я с носни кърпи, наквасени в ракия, и кавалерът дьо Бовоази твърде вежливо поиска от Жулиен позволение да го откара в къщи със същата карета, която ги беше докарала. Когато Жулиен назова дома дьо Ла Мол, младият дипломат и неговият приятел се спогледаха. Фиакърът на Жулиен беше там, но разговорът на господата му се стори безкрайно по-занимателен от разговора на добрия поручик от 96-и полк.
„Боже мой! Та само това ли е било дуелът! — мислеше Жулиен. — Колко съм щастлив, че хванах този кочияш! Какво би било моето нещастие, ако се наложеше да претърпя и тази обида в кафенето!“ Забавният разговор почти не секна през целия път. Жулиен разбра тогава, че дипломатическата престореност е полезна в някои случаи.
„Значи, досадата не е нещо присъщо на разговора между знатни хора! — мислеше той. — Те се шегуват с шествието на празника Тяло господне, не се стесняват да разкажат твърде неприлични анекдоти, и то с такива живописни подробности. Липсват им само размишления върху политиката, но тази липса напълно се изкупва с любезния им тон и изумителната точност на техните изрази.“ Жулиен чувствуваше горещо влечение към тях. „Колко щастлив бих бил, ако можех да ги виждам често!“
Веднага щом се разделиха, кавалер дьо Бовоази отърча да събере сведения: те не бяха блестящи.