— Човек не знае какво да каже, когато говори с нашите велики дипломати — отвърна Жулиен. — Те имат мания да завързват сериозни спорове. Ако се придържаш към общите изтъркани мисли във вестниците, ще минеш за глупак. Ако си позволиш нещо вярно и ново, чудят се, не знаят какво да отговорят, а на другия ден още в седем часа заранта ти съобщават чрез първия секретар на посолството, че си се държал непристойно.
— Не е лошо казано — рече маркизът през смях. — Но ето, господине дълбоки мислителю, аз се обзалагам, че вие така и не сте отгатнали за какво сте отишли в Англия.
— Извинете — възрази Жулиен, — аз отидох там, за да обядвам един път седмично у кралския посланик, който е най-учтивият човек на света.
— Вие отидохте там ей за този орден — каза му маркизът. — Не искам от вас да се разделите с вашия черен костюм, но аз свикнах с по-забавния разговор, който водя с човека в синия фрак. Занапред до нова заповед разберете хубавичко следното: когато видя на вас този орден, вие ще бъдете за мен по-младият син на моя приятел Шонския дук, който, без да подозира това, служи от шест месеца в дипломатическото тяло. Забележете — додаде маркизът много сериозно, като пресече начаса всякакви благодарности, — аз не искам да напуснете вашето звание. Това е било винаги заблуда и нещастие както за покровителя, тъй и за покровителствувания. Когато моите дела ми дотегнат или вие престанете да ми се харесвате, аз ще поискам за вас една добра енория, както онази на нашия приятел абат Пирар, и толкоз — добави маркизът много сухо.
Този орден задоволи гордостта на Жулиен; той стана много по-разговорчив. Не се смяташе вече тъй често оскърбен и не вземаше върху себе си тези думички, може би не съвсем учтиви, които в оживен разговор всеки може да изтърве.
Благодарение на този орден той има едно необикновено посещение: при него се яви господин барон дьо Вадено, който беше дошъл в Париж да благодари на министъра за баронството си и да се споразумее с него. Готвеха се да го назначат кмет на Вериер вместо господин дьо Ренал.
Жулиен се смя дълго на себе си, когато господин дьо Валено му даде да разбере, че господин дьо Ренал, както открили неотдавна, бил якобинец. Работата беше там, че в предстоящите избори новият барон беше кандидат на министъра, а в голямата избирателна колегия на окръга, наистина ултрароялистка, либералите поставяха за свой кандидат господин дьо Ренал.
Напразно Жулиен се опита да узнае нещо за госпожа дьо Ренал; баронът, изглежда, си спомни за тяхното някогашно съперничество и стана непроницаем. Накрай той поиска от Жулиен гласа на баща му в предстоящите избори. Жулиен обеща да пише.
— Вие би трябвало, господин кавалере, да ме представите на господин маркиз дьо Ла Мол.
„Наистина би трябвало — помисли Жулиен. — Но такъв мошеник!…“
— Да си призная истината — отговори той, — аз съм твърде мъничък човек в дома дьо Ла Мол, за да се нагърбя да представям когото и да е.
Жулиен казваше всичко на маркиза: вечерта той му разправи за желанието на Валено, а също тъй и за всичките му геройства и подвизи от 1814 година насам.
— Вие не само ще ми представите утре новия барон — подзе господин дьо Ла Мол с много сериозен вид, — но аз го каня и на вечеря в други ден. Той ще бъде един от нашите нови префекти.
— В такъв случай — подзе студено Жулиен — аз искам за моя баща поста директор на приюта за бедни.
— Чудесно — каза маркизът, повеселял отново, — съгласен съм; аз очаквах да чуя нравоучения. Вие почвате да се образовате.
Господин дьо Валено съобщи на Жулиен, че управителят на лотарийното бюро във Вериер е умрял наскоро; Жулиен намери за забавно да даде това място на господин дьо Шолен, оня стар глупак, чието прошение беше прибрал някога от стаята на господин дьо Ла Мол. Маркизът се смя от все сърце на прошението, което Жулиен му приведе, когато му донесе за подпис писмото до министъра на финансите относно това място.
Едва излязло назначението на господин дьо Шолен, Жулиен научи, че депутация от окръга искала това място за господин Гро, прочутия геометър: този благороден човек имаше всичко на всичко хиляда и четиристотин франка годишен доход и всяка година даваше шестстотин франка на покойния управител на бюрото, за да му помогне да отхрани семейството си.
Жулиен се изуми от това, което беше направил. „Това не е нищо — каза си той, — аз ще трябва да извърша още сума несправедливости, ако искам да се издигна и да се науча да ги скривам под хубави, прочувствени думи: клетият господин Гро! Той заслужаваше ордена, а го получих аз и затова съм длъжен да действувам, както иска правителството, което го дава.“