ОСМА ГЛАВА
КОЙ ОРДЕН ОТЛИЧАВА ЧОВЕКА
— Твоята вода не ме освежава — каза ожаднелият дух. — А това е най-прохладният кладенец в целия Диарбекир.
Един ден Жулиен се върна от прелестното имение във Вилкие по бреговете на Сена, на което господин дьо Ла Мол отделяше известно внимание, защото от всички негови имения то единствено бе принадлежало някога на знаменития Бонифас дьо Ла Мол. Той завари в къщи маркизата и дъщеря й, които току-що бяха пристигнали от Иер.
Сега Жулиен беше истински денди и владееше изкуството да живее в Париж. Той се държа съвсем студено с госпожица дьо Ла Мол. Като че в душата си не бе запазил никакъв спомен от дните, когато тя с толкова радост го разпитваше подробно как е паднал от коня.
Госпожица дьо Ла Мол намери, че е израсъл и побледнял. В осанката му, в държането му нямаше вече нищо провинциално; а така не беше с разговора му: в думите му се чувствуваше още много сериозност, много положителност. Ала въпреки тези разумни качества, благодарение на неговата гордост те не издаваха подчиненост, чувствуваше се само, че той все още отдава значение на много неща. Но по всичко личеше, че няма да отстъпи от това, което е казал.
— Липсва му лекота, а не ум — каза госпожица дьо Ла Мол на баща си, когато веднъж се шегуваше с него за ордена, който беше дал на Жулиен. — Брат ми ви молеше за тоя орден-от година и половина, а той е Ла Мол! …
— Да; но Жулиен проявява неочаквана находчивост, а това никога не се е случвало на Ла Мол, за когото ми говорите.
Доложиха за пристигането на господин дук дьо Рец.
Матилд почувствува, че я обхваща непреодолима прозявка; тя отново виждаше старинната позлата и старите посетители на бащината си гостна. И си представяше непоносимо отегчителния живот, който почваше за нея пак в Париж. И при все това в Иер тя съжаляваше за Париж.
„А аз съм на деветнадесет години! — мислеше си тя. — Най-щастливата възраст, както казват ей всичките тия глупци в златни обрези.“ Тя погледна десетината тома с нови стихотворения, които се бяха натрупали през времето на нейното пътуване в Прованс върху масата в гостната. За свое нещастие тя бе по-умна от всичките тези господа дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и останалите си приятели. Тя си представяше всичко, което те щяха да й кажат за хубавото провансалско небе, за поезията, за юга и т.н. и т.н.
Нейните прекрасни очи, дето тлееше безгранична досада и нещо по-лошо — отчаяние, че ще камери някаква радост, се спряха върху Жулкен. Поне той не беше досущ както другите.
— Господин Сорел — каза тя с нетърпеливия, отсечен и съвсем не женствен глас, с който говорят младите жени от висшето съсловие, — господин Сорел, ще отидете ли тази вечер на бала у господин дьо Рец?
— Госпожице, аз не съм имал честта да бъда представен на господин дука (човек би казал, че тези думи и тази титла раздираха устата на горделивия провинциалист).
— Той е поръчал на брат ми да ви заведе у него; и ако дойдете, ще ми разкажете подробно за имението във Вилкие; ние възнамеряваме да отидем там напролет. Иска ми се да зная замъкът годен ли е за живеене и дали околностите са така красиви, както разправят. Толкова неща се славят незаслужено!
Жулиен не отговори.
— Елате на бала с брат ми — додаде тя съвсем сухо.
Жулиен й се поклони почтително. „И така, дори на бала аз съм длъжен да давам отчет на всички членове на семейството. Но нали ми плащат, че ръководя делата им?“ Раздразнението му прибави: „Бог знае дали това, което кажа на дъщерята, няма да влезе в противоречие с плановете на бащата, на брата или на майката! Та това е истински двор на владетел. Човек трябва да бъде тук пълно нищожество и все пак да не дава повод за оплакване.“
„Как не ми харесва тази дълга мома! — помисли той, като съпроводи с поглед госпожица дьо Ла Мол, която майка й повика, за да я представи на няколко дами, свои приятелки. — Тя довежда до крайност всички моди, роклята й пада от раменете… тя е още по-бледа, отколкото преди заминаването си… Косите й са безцветни — толкова са руси! Ще речеш, светлината минава през тях. Колко високомерие в начина, по който поздравява, в нейния поглед, какви царствени движения!“
Госпожица дьо Ла Мол повика брат си тъкмо когато той се готвеше да напусне гостната.
Граф Норбер се приближи до Жулиен.
— Драги ми Сорел — каза му той, — откъде ще мога да ви взема в полунощ, за да идем заедно на бала у господин дьо Рец? Той ми поръча изрично да ви заведа.