— Знам добре на кого дължа тази голяма милост — отвърна Жулиен, като се поклони доземи.
Като не можа в своето лошо настроение да намери никакъв повод за заяждане в учтивия и дори внимателен тон, с който Норбер му беше заговорил, той се залови за собствения си отговор на любезната му покана. В този отговор той съзря някаква отсянка на низост.
Вечерта, когато пристигна на бала, той остана поразен от разкоша на двореца Рец. Дворът, през който се влизаше, беше покрит с огромен навес от тъмночервен плат със златни звезди: това бе върхът на изяществото. Под този навес дворът беше превърнат в гора от портокалови дървета и цъфнали олеандри. Тъй като бяха се погрижили да заровят дълбоко саксиите, олеандрите и портокаловите дръвчета изглеждаха поникнали от самата земя. Пътят, по който минаваха каретите, беше насипан с пясък.
Всичко това заедно се стори на нашия провинциалист необикновено. Той нямаше понятие за подобно великолепие; потресеното му въображение го отнесе в мир на хиляди левги от всякакви мрачни настроения. В каретата, когато отиваха на бала, Норбер беше весел, а той виждаше всичко черно; едва влезли в двора, те си размениха ролите.
Вниманието на Норбер се спираше само върху някои подробности, които сред целия този разкош не бяха доизкусурени. Той пресмяташе стойността на всяко нещо и колкото повече нарастваше общият сбор, Жулиен виждаше, че нещо като завист обзема спътника му и той почва да се озлобява.
А Жулиен, омаян, възхитен и едва ли не изплашен от тия силни усещания, влезе в първия салон, дето танцуваха. Всички се тълпяха на вратата на втория салон и там навалицата беше толкова голяма, че му беше невъзможно да си проправи път. Този втори салон беше украсен като Алхамбра в Гренада.
— Не може да се отрече, тя е кралицата на бала — каза един мустакат млад човек, чието рамо се забиваше в гърдите на Жулиен.
— Госпожица Фурмон, която беше цяла зима първата хубавица — отвърна неговият съсед, — чувствува, че отива на второ място: виж какъв странен вид има.
— Наистина тя заляга с всички сили да се хареса. Виж, виж тази прелестна усмивка, когато играе сама в кадрила. Честна дума, това е безподобно.
— А госпожица дьо Ла Мол не дава и вид, че я радва тържеството й, което тя прекрасно съзнава. Като че се страхува да се понрави на оня, който разговаря с нея.
— Прекрасно! Ето истинското изкуство да пленяваш.
Жулиен се силеше напразно да съгледа тази пленителна жена; седем-осем мъже, по-едри от него, му пречеха да я види.
— В тази благородна сдържаност има голямо кокетство — подзе младият момък с мустачките.
— А тия големи сини очи, как бавно се навеждат те в мига, когато ти се струва, че, ха-ха, ще се издадат — подзе съседът. — Бога ми, няма нищо по-ловко от това.
— Гледай колко обикновена изглежда наред с кея хубавата Фурмон — каза трети.
— Този сдържан вид сякаш казва: „С колко ласки бих ви обсипала, ако сте мъж, достоен за мен!“
— А кой може да бъде достоен за величествената Матилд? — каза първият. — Само някой принц от кралска кръв — хубав, духовит, напет, герой от войната, който не е по-стар от двадесет години.
— Незаконнороденият син на руския император… комуто по случай тази сватба ще подарят някой престол; или чисто и просто граф Талер, който прилича на преоблечен селяк…
Вратата се поосвободи и Жулиен можа да влезе. „Щом тя изглежда толкова забележителна за тези кукли, заслужава да се потрудя и да я поразгледам — помисли си той. — Така ще разбера какво смятат за съвършенство тези хора.“
Тъкмо я потърси с очи и Матилд го погледна. „Моят дълг ме зове“ — каза си Жулиен; но яд имаше само в думите му. Любопитството му го караше да се приближи до нея с удоволствие, което скоро силно оголените рамене на Матилд увеличиха и, трябва да се признае, това не бе много похвално за неговото самолюбие. „В красотата й — помисли той — има младост.“ Пет-шест младежи — между тях Жулиен позна ония, които беше чул на вратата — се намериха между нея и него.
— Вие, господине, бяхте тук цялата зима — каза му тя; — не е ли вярно, че този бал е най-хубавият през сезона?
Той не отговори.
— Този кадрил на Кулон ми се струва чаровен и нашите дами го танцуват неподражаемо.
Младите хора се обърнаха да видят кой е щастливецът, от когото искаха да получат без друго отговор. Отговорът не съдържаше нищо насърчително.
— Едва ли бих могъл да бъда добър съдник, госпожице; живота си аз прекарвам на писалището; това е първият бляскав бал, който съм видял.
Мустакатите младежи се възмутиха.
— Вие сте мъдрец, господин Сорел — подзеха те с явно нараснало любопитство към него. — Вие гледате на всички тези балове, на всички тези празненства като философ, като Жан-Жак Русо. Тези безумства ви учудват, но не ви съблазняват.