На този обед вие и аз ще бъдем единствените, на които не ще тежи ничия кръв, но мене ще ме презират и почти мразят като кръвопиец и якобинец, а вас ще ви презират просто като човек от народа, намъкнал се в доброто им общество.
— Напълно вярно — каза госпожица дьо Ла Мол.
Алтамира я изгледа с почуда; Жулиен не благоволи и да я погледне.
— Забележете, че революцията, начело на която аз се озовах — продължи граф Алтамира, — не успя само защото аз не пожелах да паднат три глави и да раздам на нашите привърженици седем-осем милиона държавни пари, намиращи се в една каса, ключът от която бе у мен. Моят крал, който днес гори от нетърпение да ме обеси и който преди бунта беше с мене на „ти“, щеше да ми даде голямата лента на своя орден, ако заповядах да паднат, тези три глави и да се раздадат държавните пари, защото тогава щях да постигна поне половин успех и моята родина щеше да има някаква конституция… Така върви светът: това е шахматна игра.
— Тогава — подзе Жулиен с пламнал поглед — вие още не сте знаели играта, но сега…
— Бих заповядал да паднат главите — това ли искате да кажете? И няма ли да бъда жирондинец, както ми намекнахте презденес? … Аз ще поговоря с вас за това — скръбно каза Алтамира, — когато убиете човек на дуел, а това е къде по-малко гнусно, отколкото да го предадеш в ръцете на палача.
— Ех, знаете ли — каза Жулиен, — който иска целта, ще приеме и средствата; ако вместо да бъда прашинка, аз имах някаква власт, бих пратил на бесилото трима души, за да спася живота на четирима.
Очите му запламтяха с огъня на пълно убеждение и презрение към празните човешки съждения; те срещнаха отблизо очите на госпожица дьо Ла Мол и това презрение, вместо да отстъпи на любезна учтивост, сякаш порасна.
Тя се почувствува дълбоко възмутена; но нямаше сили да забрави Жулиен; отдалечи се ядосана, като повлече брат си.
„Трябва да пия пунш и да танцувам до премала — каза си тя. — Ей сега ще избера най-личния танцьор и ще се помъча да блесна, каквото ще да става. А ето и този знаменит нахалник — граф дьо Фервак.“ Тя прие неговата покана; те се впуснаха да танцуват. „Сега ще видим — помисли тя — кой от двамата ще е по-нахален, но за да му се подиграя до насита, трябва да го накарам да говори.“ Скоро всички участници в кадрила танцуваха само от приличие. Никой не искаше да изгуби нито един от ядовитите отговори на Матилд. Господин дьо Фервак се обърка и като намираше само изящни думи, наместо мисли, мръщеше се недоволно. Ядосана, Матилд се държеше жестоко и си създаде от него враг. Тя танцува до зори и най-сетне си отиде, капнала от умора. Но и в каретата със сетни сили тя подлютяваше тъгата и огорчението си. Жулиен я беше презрял, а тя не можеше да го презира.
Жулиен беше упоен от щастие. Омаян, без да съзнава това, от музиката, от цветята, от хубавите жени, от окръжаващата го елегантност и най-вече от бляновете си да постигне слава за себе си и свобода за всички.
— Какъв чудесен бал! — каза той на графа. — Какво само няма!
— Няма мисъл — отговори Алтамира.
И на неговото лице се мярна презрение, което бе толкова по-остро, че се мъчеха от вежливост да го скрият.
— Но вие сте тук, господин графе. Не е ли това мисъл, при това заговорническа?
— Аз съм тук заради името си. Но във вашите гостни мразят мисълта. Тя не бива да се издига по-високо от остротата на някой водевилен куплет: тогава получава награда. Но ако мислещият човек прояви сила и новота в подигравките си, вие го наричате циник. Нали това име даде един от вашите съдии на Курие? Вие го хвърлихте в затвора, както и Беранже. Всеки, който у вас е нещо от гледище на ума, конгрегацията го предава на изправителната полиция; и порядъчните хора ръкопляскат на това.
Защото за вашето остаряло общество най-ценно е спазването на приличието… Вие никога няма да се издигнете над военната храброст; у вас ще има мюратовци, но никога — вашингтоновци. Във Франция аз виждам само пустославие. Човек, който проявява изобретателност в разговора, лесно може да изпусне някое непредпазливо остроумие и ето, че домакинът на къщата се смята за опозорен.
Тъкмо в тази минута каретата на графа, която отвеждаше Жулиен, се спря пред дома дьо Ла Мол. Жулиен беше се влюбил в своя заговорник. Алтамира беше му направил един хубав комплимент очевидно от цялата си душа; „Вие нямате френското лекомислие и разбирате принципа на полезността.“ А тъкмо преди два дни Жулиен беше видял „Марино Фалиеро“, трагедия от господин Казимир Делавин.
„У Израел Бертучо няма ли повече характер, отколкото у всички тези благородни венецианци? — питаше се нашият разбунтувал се плебей. — А знатният род на тези хора възлиза чак към 700-та година, цял век преди Карл Велики, додето родът и на най-големия аристократ, който се пъчеше тази вечер на бала у господин дьо Рец, стига едва-едва до XIII век. И ето че сред всички тези венециански благородници от толкова знатно потекло човечеството си спомня само за Израел Бертучо.