Един заговор унищожава всички титли, дадени по прищявка на обществото. Тук човек заема отведнъж мястото, което му отрежда неговата готовност да погледне смъртта в лицето. Умът дори губи своето могъщество…
Какво би бил Дантон днес, в този век на валеновци и реналовци? Не би бил дори помощник на кралския прокурор…
Какво приказвам? Той би се продал на конгрегацията; би станал министър, защото в края на краищата и великият Дантон е бил крадец. Мирабо също се продал. Наполеон награбил милиони в Италия — без това нямало да направи нито крачка напред от сиромашия, както Пишегрю. Едничък Лафайет не е крал никога. Тогава трябва ли човек да краде, трябва ли да се продаде?“ — помисли Жулиен. В този въпрос той се спъна отведнъж. Цялата останала нощ чете истерията на революцията.
На другия ден, докато пишеше писма в библиотеката, той все още мислеше за разговора си с граф Алтамира.
„Наистина — каза си той след дълъг размисъл, — ако тези испански либерали бяха въвлекли народа си в престъпления, нямаше да ги пометат толкова лесно. А те са били горди и бъбриви деца… като мене!“ — извика изведнъж Жулиен, сякаш се събуди внезапно.
„Какво съм извършил толкова трудно, че да имам право да съдя тези несретници, които най-сетне веднъж в живота са се одързостили, решили са да действуват? Аз приличам на човек, който, станал от трапезата, се провиква: «Утре няма да обядвам; но това съвсем няма да ми попречи да бъда силен и весел както днес. Кой знае какво преживява човек насред пътя към великото дело?…»“ Тези възвишени мисли прекъсна с неочакваното си появяване госпожица дьо Ла Мол, която влезе в библиотеката. Той беше толкова въодушевен от великите качества на Дантон, Мирабо и Карно, които смогнаха да не се оставят победени, че спря очи върху госпожица дьо Ла Мол, но без да мисли за нея, без да й се поклони и почти без да я вижда. Когато най-сетне неговите големи, широко разтворени очи я съзряха, погледът му изведнъж угасна. Госпожица дьо Ла Мол забеляза това с огорчение.
Напразно му поиска тя един том от „Историята на Франция“ на Вели, сложен на най-горната полица, което накара Жулиен да отиде да вземе по-голямата от двете стълби. Жулиен домъкна стълбата; намери тома, даде й го, неспособен все още да мисли за нея. Когато отнасяше стълбата, той в залисията си удари с лакът едно от библиотечните стъкла; попадалите на пода отломъци най-сетне го стреснаха. Той побърза да се извини пред госпожица дьо Ла Мол; поиска да бъде учтив и бе учтив, но само толкова. Матилд ясно видя, че му е попречила и че той предпочита да мечтае за онова, което занимаваше мисълта му до пристигането й, отколкото да разговаря с нея. Тя дълго го гледа, а после си отиде бавно, Жулиен я съпроводи с поглед. Зарадва го контрастът, който имаше между простотата на сегашната й дреха и изисканото великолепие на вчерашния й тоалет. И лицето днес също тъй поразително се отличаваше от лицето, което имаше вчера. Тази млада девойка, толкова надменна на бала у дук дьо Рец, в тази минута гледаше с някакъв почти умолителен поглед. „Действително — каза си Жулиен — тази черна рокля изтъква още по-силно красотата на снагата й. Тя има царствена осанка; но защо ли е в жалейка?
Ако попитам някого коя е причината за тази жалейка, току-виж, че пак съм извършил някоя неловкост. — Жулиен беше се съвсем опомнил от своя дълбок унес. — Трябва да препрочета всички писма, които съчиних тази сутрин: бог знае колко изпуснати думи и глупости ще намеря в тях.“ През това време, когато, мъчейки се да се съсредоточи, четеше първото си писмо, той чу съвсем близо шумоленето на копринена рокля; бързо се възви: госпожица дьо Ла Мол стоеше на две крачки от масата му и се смееше. Жулиен се разсърди: прекъсваха го за втори път.
А Матилд почувствува живо, че тя не значи нищо за този млад човек; със смеха си тя се помъчи да скрие смущението си и успя.
— Вие очевидно мислите за нещо много интересно, господин Сорел. Да не сте си спомнили някоя любопитна историйка от заговора, който ни е изпратил в Париж граф Алтамира? Разкажете ми какво е то; горя от нетърпение да го науча; няма да кажа никому, кълна ви се!
Като слушаше какво приказва, тя се чудеше на думите си. Как, тя моли своя подчинен! Смущението й се усили, тя добави шеговито: