Нейният разказ поласка самолюбието на Жулиен. Една особа, която бе обкръжена с такава почит и по думите на академика водеше по прищевките си цялата къща, го удостояваше да му говори с почти приятелски тон.
„Излъгах се — помисли след някое време Жулиен, — това не е близост, аз съм чисто и просто нещо като довереник от трагедиите — тя чувствува нужда да поговори с някого. Аз минавам за учен в това семейство. Ще трябва да прочета Брантом, д’Обинье, Етуал. Тогава ще мога да поспоря върху някои от тези истории, които ми разказва госпожица дьо Ла Мол. Иска ми се да изляза от ролята на мълчалив довереник.“
Малко по малко разговорите му с младата девойка, която се държеше с него важно и в същото време свободно, ставаха все по-интересни. Той забрави за своята печална роля на възбунтувал се плебей. Тя му се стори начетена и дори умна. Нейните съждения в градината бяха много различни от онези, които тя изказваше в гостната. Понякога тя говореше с жар и откровеност, които бяха в пълен разрез с обикновеното й държане, тъй надменно и студено.
— Войните от Лигата са героичните времена на Франция — каза му тя един ден с разискрени от въодушевление и възторг очи… Тогава всеки се сражавал, за да изтръгне нещо, което ще донесе победа на съмишлениците му, а не за да спечели пошло някой кръст за храброст, както във времето на вашия император. Съгласете се, че тогава имало по-малко егоизъм и дребнавост. Обичам този век.
— И Бонифас дьо Ла Мол е бил негов герой — каза й той.
— Поне той е бил обичан, както е сладко може би да бъдеш обичан. Ще се намери ли днес жена, която би се решила да се докосне до отрязаната глава на своя любим?
Госпожа дьо Ла Мол повика дъщеря си. Лицемерието, ако то иска да бъде полезно, трябва да се прикрива; а Жулиен, както виждаме, беше признал наполовина пред госпожица дьо Ла Мол своя възторг от Наполеон.
„Ето къде е тяхното безкрайно предимство пред нас — каза си Жулиен, останал сам в градината. — Историята на техните прадеди ги възвисява над обикновените чувства и те не са принудени да мислят непрестанно за прехраната си! Каква нищета! — додаде той с горчивина. — Аз съм недостоен да разсъждавам върху тия високи въпроси. Животът ми е поредица от преструвки само защото нямам хиляда франка годишен приход за насъщния хляб.“
— За какво мечтаете, господине? — запита го Матилд, като се върна при него тичешката.
На Жулиен му беше омръзнало да се презира. От гордост той й каза откровено мисълта си. Той силно се изчерви, когато говореше за бедността си на една такава богата особа. Със своя надменен тон постара се, колкото може, да изрази, че не моли за нищо. Никога той не беше се сторил на Матилд толкова красив; тя долови в лицето му чувствителност и искреност, каквито често му липсваха.
Не мина месец и Жулиен се разхождаше замислен в градината на дама дьо Ла Мол; но на лицето му не личеше вече онази суровост и философска надутост, които отпечатваше върху него постоянното съзнание за собствената му малоценност. Той току-що бе изпроводил до вратата на гостната госпожица дьо Ла Мол, която му каза, че си е ударила крака, когато тичала с брат си.
„Тя се облегна на ръката ми някак особено странно! — размишляваше Жулиен. — Или аз съм самохвалко, или наистина й се харесвам? Тя ме слуша с такъв кротък вид дори когато аз й изповядвам какви мъки на гордостта изпитвам! А тя е толкова горда с всички други! В гостната биха се учудили много, ако я видеха с това лице. Аз съм напълно сигурен, че тя няма с никого този кротък и добър вид.“
Жулиен се мъчеше да не преувеличава тази необикновена дружба. Той сам я сравняваше с въоръжено примирие. Всеки ден, когато се срещаха, преди да минат на вчерашния си задушевен тон, и двамата сякаш се питаха: „Ще бъдем ли днес приятели или врагове?“ Жулиен беше разбрал, че ако само веднъж позволеше на тази толкова високомерна девойка да го обиди безнаказано, всичко щеше да бъде изгубено. „Ако трябва да се скараме, не е ли по-добре това да стане още в първата минута, когато защищавам законните права на своята гордост, отколкото после да отблъсвам проявите на презрението й, които скоро ще последват, река ли да направя и най-малкото отстъпление от личното си достойнство?“
Неведнъж, когато я нападаше лошо настроение, Матилд се опитваше да вземе с него тона на високопоставена дама; тя влагаше рядко изкуство в своите опити, но Жулиен грубо ги отблъсваше.
Веднъж той я прекъсна рязко: