Сега Жулиен обядваше сам или почти сам, един час след другите семинаристи. Той имаше ключ от градината и можеше да се разхожда там през часовете, когато беше пуста.
За своя голяма почуда Жулиен откри, че почнаха да го мразят по-малко; а той, наопаки, очакваше, че омразата ще се удвои. Сега не смятаха вече за смешна надменност тайното му нежелание да не влиза в разговор с тях, което беше много очевидно и му струваше толкова врагове. На тия недодялани същества, които го заобикаляха, то сега се струваше напълно справедливо чувство за собствено достойнство. Омразата чувствително намаля, особено между най-младите от другарите му, станали сега негови ученици, към които той се отнасяше много учтиво. Малко по малко той дори придоби привърженици; стана признак на неприличие да го наричат Мартин Лутер.
Но защо да изреждаме приятелите и неприятелите му? Всичко това е отвратително и толкова по-отвратително, колкото по-правдиво е изображението. А между това те са единствените наставници по нравственост, които има народът, и без тях какво ще стане с него? Ще може ли някога вестникът да замени попа?
Откакто Жулиен получи новото назначение, директорът на семинарията се стремеше да не говори с него никога без свидетели. Това беше предпазливост както за учителя, тъй и за ученика; но то беше преди всичко изпитание. Суровият янсенист Пирар имаше един неизменен принцип: притежава ли някой човек достойнства пред очите ти, сложи преграда на пътя му към всичко, което той жадува, към всичко, което той предприема. Ако има достойнство, той ще смогне да, катурне или обходи преградите.
Настъпи време за лов. Фуке намисли да изпрати в семинарията от името на Жулиеновите родители един елен и един глиган. Убитите зверове бяха сложени в коридора между кухнята и трапезарията. И там ги виждаха всички семинаристи, когато отиваха на обед. Те ги разглеждаха с голямо любопитство. Глиганът, макар и мъртъв, плашеше по-младите; те докосваха плахо зъбите му. Цяла седмица се говореше само за това.
Този дар, който поставяше Жулиеновото семейство в онзи слой на общество, към който хората трябва да се отнасят с уважение, нанесе смъртен удар на завистта. Той даваше на Жулиен превъзходство, осветено от богатството. Шазел и най-добрите от семинаристите почнаха да му се докарват и почти му се сърдеха, че не ги е предупредил за благосъстоянието на родителите си и по този начин ги е накарал да покажат неуважение към парите.
През това време бе свикан набор, от който Жулиен бе освободен като семинарист. Това обстоятелство го потресе дълбоко. „Ето че мина завинаги минутата, в която преди двадесет години би започнал за мен героичният живот!“
Той се разхождаше сам в градината на семинарията и чу какво си приказваха помежду си зидарите, които поправяха оградата.
— Няма що, ще трябва да се върви. Ето свикват новия набор.
— Когато беше оня, защо да не отидеш? Зидарят тогава ставаше офицер, ставаше генерал, виждали са това.
— А я виж това сега! Само голтаците отиват. Тоя, който има нещичко, си стои дома.
— Който се е родил сиромах, сиромах ще си остане, това си е.
— Ами вярно ли е, както разправят, че оня умрял? — подзе трети зидар.
— Червивите с пари казват това, разбираш ли? Оня беше ги наплашил.
— Каква разлика! Как работите вървяха в негово време! И като си помислиш, че неговите маршали го предадоха! Има ги такива изменници!
Този разговор утеши донейде Жулиен. Той си тръгна и като въздишаше, си повтаряше:
— Единственият крал, запомнен от народа!
Дойдоха изпитите. Жулиен отговаряше блестящо, той видя, че и Шазел дори се старае да покаже всичките си знания.
В първия ден членовете от изпитната комисия, назначени от небезизвестния главен викарий дьо Фридлер, бяха силно раздразнени, задето трябва всеки път да поставят в списъка си на първо или поне на второ място този Жулиен Сорел, за когото им бяха донесли, че е любимец на абат Пирар. В семинарията се хващаха на облог, че в крайния изпитен списък Жулиен ще излезе пръв, а това ще му даде почетното право да обядва с негово високопреосвещенство епископа. Но в края на един изпит, когато той говореше върху отците на черквата, един хитър екзаминатор, след като запита Жулиен за свети Йероним и неговото пристрастие към Цицерон, заприказва за Хораций, Вергилий и другите езически писатели. Жулиен, скришом от другарите си, беше научил наизуст много стихове от тези автори. Увлечен от успеха си, той забрави къде се намираше и на повторния въпрос на екзаминатора почна с жар да казва и преразказва няколко Хорациеви оди. След като го остави да се омотае в примката двадесет минути, екзаминаторът изведнъж промени лице и започна да го кори сурово, задето си е изгубил времето с тия нечестиви занимания и си е тъпкал главата с безполезни и греховни мисли.