Успокоен от благоприятния отзив на абат Пирар, маркизът извади една банкнота от хиляда франка.
— Изпратете тези пари на Жулиен Сорел за път; нека той се яви при мен.
— Личи си — каза абат Пирар, — че живеете в Париж. Вие не знаете каква тирания тежи над нас, клетите провинциалисти, а особено над свещениците, които не дружат с йезуитите. Те няма да поискат да пуснат Жулиен Сорел, ще съумеят да; измислят най-хитри предлози, ще ми отговорят, че е болен, писмата ще се губят в пощата и т.н., и т.н.
— Аз ще взема тези дни от министъра писмо до епископа — каза маркизът.
— Забравих да ви предупредя върху едно обстоятелство — каза абатът: — този младеж, макар и от низко потекло, притежава възвишено сърце и вие няма да имате никаква полза от него, ако засегнете гордостта му; с това ще го превърнете само в глупак.
— Това ми харесва — каза маркизът, — аз ще направя от него другар на моя син, ще бъде ли достатъчно това?
След някое време Жулиен получи писмо с непознат почерк, което носеше щемпела на Шалон, в него намери чек до един безансонски търговец и съобщение да замине незабавно за Париж. Писмото беше подписано с измислено име, но когато го отвори, Жулиен потрепера: един лист от дърво падна в краката му; това беше знакът, който бяха условили с абат Пирар.
Не мина час и Жулиен повикаха в епископството, където го приеха наистина с бащинска доброта. Като превеждаше Хораций, негово високопреосвещенство с твърде изискани изрази го поздрави за високото бъдеще, което му предстоеше в Париж, и очакваше да чуе за благодарност някои обяснения по този повод. Но Жулиен не можа да му каже нищо, най-напред защото не знаеше нищо, и негово високопреосвещенство се проникна от голямо уважение към него. Един от малките свещеници в епископството писа на кмета, който побърза да донесе самолично подписания паспорт, дето беше оставено празно място за името на пътника.
Същата нощ, преди дванадесет часа, Жулиен пристигна при Фуке, който със своя здрав ум повече се учуди, отколкото се зарадва на бъдещето, което, изглежда, очакваше приятеля му.
— Това ще свърши за тебе — каза му този привърженик на либералите — с някоя служба в управлението и тази служба ще те доведе до постъпка, за която ще те охулят във вестниците. Аз ще науча за тебе нещо само когато се опозориш. Запомни, дори от финансово гледище по-добре е да спечелиш сто луидора с честна търговия на дърва, дето сам си господар, отколкото да получаващ четири хиляди франка от правителство, па било то и на цар Соломон.
Във всичките тия разсъждения Жулиен видя само духовната ограниченост на един селски богаташ. Най-сетне за него бе дошло време да се яви на сцената на големите събития. Щастието, че ще отиде в Париж, който си въобразяваше населен с умни люде, извънредно коварни и лицемерни, но и тъй учтиви като безансонския и агдския епископ, затъмняваше всичко пред очите му. Той представи пред своя приятел, че действува не по своя воля, а съгласно писмото на абат Пир ар.
На другия ден около пладне той пристигна във Вериер, чувствувайки се най-щастливият човек в света; надяваше се да се види пак с госпожа дьо Ренал. Най-напред отиде у своя пръв покровител, добрия абат Шелан. Абатът го посрещна сурово.
— Смятате ли, че сте ми що-годе задължен? — запита го господин Шелан, без да отговори на поздрава му. — Ей сега ще закусите с мен, а през това време ще отидат да ви намерят друг кон и вие ще напуснете Вериер, без да се видите с никого.
— Да слушаш, значи да се покоряваш — отговори Жулиен със смирението на семинарист; и в техния разговор не стана вече дума за нищо друго освен за богословие и хубав латински език.
Той възседна коня, измина една левга, след това, като съзря една гора и се увери, че никой не го вижда, задълба в нея. На залез слънце отпрати назад коня. А по-късно влезе у един селянин, който се съгласи да му продаде една стълба и тръгнал заедно с него, да я занесе в горичката, която се намира над „Алеята на верността“ във Вериер.
— Аз съм нещастен беглец от войската… и контрабандист — каза селянинът, като се сбогува с него. — Ех, какво ме е грижа! За стълбата вие ми платихте щедро, пък и аз на няколко пъти в живота си съм преминавал през такива изпитни.
Нощта беше тъмна като рог. Към един часа след полунощ Жулиен, нарамил стълбата, влезе във Вериер. Той бързо-бързо се спусна в коритото на потока, който пресича великолепните градини на господин дьо Ренал и тече между две стени, на десет стъпки дълбоко. Жулиен се покатери лесно по стълбата. „Как ли ще ме посрещнат кучетата? — помисли си той. — Всичко зависи от това.“ Кучетата залаяха и се юрнаха към него; но той свирна тихичко и те се заумилкваха около него.