Като се прекачваше тогава от тераса на тераса, макар всички врати на желязната ограда да бяха затворени, той лесно се добра до прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, която се намираше откъм градината само на осем или десет стъпки от земята.
В капаците имаше малък сърцевиден отвор, добре познат на Жулиен. За негово голямо огорчение този малък отвор не беше осветен извътре от светлината на лампа.
„Велики боже! — каза си той. — Тази нощ госпожа дьо Ренал не е в стаята си! Къде ли е отишла да спи? Семейството е във Вериер, иначе тук нямаше да бъдат кучетата; но аз мога да се натъкна в тази стая без лампа на самия господин дьо Ренал или на някой чужд човек и ето ти тогава скандал!“
Най-благоразумно беше да се оттегли; но тази мисъл ужаси Жулиен. „Ако е някой чужд човек, аз ще оставя стълбата и ще побягна, колкото ми крака държат; но ако е тя, как ли ще ме посрещне? Тя е обхваната от разкаяние и най-дълбоко благочестие, в това не може да има съмнение; но в края на краищата тя все пак още си спомня за мене, щом като ми писа наскоро.“ Това съображение го накара да се реши.
С разтуптяно сърце, но все пак решен или да загине, или да я види, той почна да хвърля камъчета в капака на прозореца; отговор не последва. Той опря стълбата отстрани до прозореца и почука сам по капака, отначало тихо, после по-силно. „Колкото и да е тъмно, могат да ме застрелят с пушка“ — помисли Жулиен. Тази мисъл превърна лудата му приумица в дело на доблест.
„В стаята няма никой тази нощ — помисли той — или този, който спи в нея, все едно кой е, се е събудил сега. Така че няма какво да се церемоня с този човек; трябва само да се помъча да не ме чуят онези, които спят в другите стаи.“
Той слезе, опря стълбата срещу един от капаните, покачи се пак и като пъхна ръка през сърцевидния отвор, успя тоя път да напипа доста бързо железния тел, вързан за куката, с която се затваряше капакът. Дръпна железния тел и с неизразима радост усети, че капакът, незадържан от нищо, отстъпва под неговия натиск. „Трябва да го отворя малко по малко и да се помъча тя веднага да познае гласа ми.“ Той притвори капака, колкото да провре глава, и промълви няколко пъти тихичко:
— Свой!
Вслушан, той се увери, че нищо не нарушава дълбоката тишина на стаята. Но решително никаква нощна лампа, макар и с наполовина снишен фитил, нямаше на камината; това беше лош знак.
„Пази се да не те застрелят!“ Той поразмисли малко; после се реши да почука с пръст по капака: никой не се обади; почука по-силно.
„Дори и да счупя прозореца, ще трябва да доведа работата докрай.“ Той заудря доста силно и тогава сред непрогледната тъмнина му се стори, че една бяла сянка прекосява стаята. Най-сетне нямаше вече съмнение: той видя как сянката като че се приближава към него необикновено бавно. Изведнъж видя една буза, която се долепи до стъклото пред окото му.
Той потрепера и се поотдръпна. Но нощта беше толкова тъмна, че дори на това разстояние той не можа да разпознае дали това е госпожа дьо Ренал. Страхуваше се да не би тя в първия миг да извика от страх; чуваше как кучетата сноват и ръмжат изтихо долу около стълбата.
— Аз съм — повтори той доста високо, — свой.
Никакъв отговор; бялото привидение изчезна.
— Моля ви се, отворете ми, трябва да поговоря с вас, аз съм много нещастен.
И почна да чука така силно, че можеше да строши стъклото.
Зачу се слаб, сух шум; резето на прозореца се дръпна; той бутна прозореца и скочи лекичко в стаята.
Бялото привидение се отдалечаваше; той го хвана за ръцете; беше жена. Всичките му смели намерения се стопиха. Ако е тя, какво ли ще каже? Какво стана с него, когато по слабия й вик той разбра, че е госпожа дьо Ренал?
Той я стисна в прегръдките си; тя трепереше и едва има сила да го отблъсне.
— Нещастнико, какво правите?
Нейният задавен глас едва можа да изговори тези думи. Жулиен почувствува в тях истинско негодувание.
— Дойдох да ви видя след четиринадесетмесечна жестока раздяла.
— Излезте, оставете ме веднага. Ах, господин Шелан, защо не ми дадохте да му пиша? Щях да предотвратя този ужас. — Тя го отблъсна с невероятна за нея сила. — Разкайвам се за моя грях; небето се смили и ме просветли — повтаряше тя с пресеклив глас. — Излезте! Бягайте!
— След четиринадесет месеца страдание аз, разбира се, няма да си отида, докато не поговоря с вас. Искам да знам всичко, което сте направили. Аз ви обичах толкова и заслужавам това доверие… искам да знам всичко.