Колкото и да се противеше госпожа дьо Ренал, този властен глас подействува на сърцето й.
Жулиен, който до този миг я прегръщаше със страст и не й даваше да се отскубне от него, колкото и да се мъчеше тя, престана да я притиска в прегръдките си. Това движение поуспокои госпожа дьо Ренал.
— Ще издърпам стълбата — каза той, — за да не ни издаде, ако някой слуга, събуден от шума, поиска да обиколи къщата.
— Ах, напротив, излезте, излезте — отговори му тя с истински гняв. — Какво ме е грижа за хората? Бог вижда отвратителната сцена, която ми правите, и ще ме накаже за това. Вие подло злоупотребявате с чувствата, които съм имала към вас, но сега нямам вече. Чувате ли, господин Жулиен?
Той изтегли стълбата бавно-бавно, за да не вдига шум.
— Мъжът ти в града ли е? — попита той не за да я предизвика, а просто по стар навик.
— Не говорете с мене така за бога или ще извикам мъжа си. Аз и без това съм вече много виновна, задето не ви изпъдих, каквото и да се случеше. Стана ми жал за вас — каза му тя, като се мъчеше да нарани гордостта му, която — тя знаеше — беше толкова болезнена.
Този отказ да му говори на ти, грубата й решителност да скъса една тъй нежна връзка, в която той още вярваше, доведоха до изстъпление страстната любов на Жулиен.
— Как, възможно ли е да не ме обичате вече! — каза той с оня глас, който иде от дълбочините на сърцето и който е мъчно да слуша човек равнодушно.
Тя не отговори; той заплака горчиво. Наистина той нямаше вече сили да говори.
— И така, аз съм напълно забравен от единственото същество, което ме е обичало някога! Защо да живея отсега нататък? — Цялото му мъжество го напусна сега, когато не го заплашваше вече опасност да срещне някой мъж; от сърцето му изчезна всичко освен любовта.
Той плака дълго в тишината. Взе ръката й, тя поиска да я отдръпне и все пак след няколко почти конвулсивни движения тя му я остави. В стаята беше съвсем тъмно; двамата бяха седнали един до друг върху леглото на госпожа дьо Ренал.
„Каква разлика спрямо онова, което беше преди четиринадесет месеца! — помисли Жулиен; и сълзите му бликнаха още по-силно. — Значи, раздялата руши наистина всички чувства на човека!“
— Благоволете да ми кажете какво се е случило с вас — потиснат от нейното мълчание, промълви най-сетне Жулиен с прекъснат от ридания глас.
— Разбира се — отговори госпожа дьо Ренал троснато и в гласа й Жулиен почувствува нещо сухо и укорно, — моите безпътства бяха известни в града, когато вие заминахте. Вие толкова непредпазливо се бяхте държали! След известно време — аз бях тъй отчаяна тогава — почтеният господин Шелан дойда да ме види. Той дълго време напразно се мъчи да изтръгне признание от мен. Един ден намисли да ме заведе в онази черква в Дижон, където съм се причестила за първи път. Там той се осмели да заговори пръв… — Сълзи прекъснаха госпожа дьо Ренал. — Какъв срам преживях в тази минута! Признах всичко. Този добър човек се съжали и не се нахвърли върху мен с негодувание: той скърбеше заедно с мене. По това време аз ви пишех всеки ден писма, които не смеех да ви пращам; криех ги грижливо н когато бях много нещастна, затварях се в стаята и препрочитах тези писма.
Най-сетне господин Шелан ме склони да му ги дам… Някои, написани малко по-предпазливо, ви бяха изпратени; вие не ми отговорихте нищо.
— Никога, заклевам ти се, не съм получил нито едно писмо от тебе в семинарията.
— Велики боже, че кой ли ще ги е заловил?
— Представи си моята мъка: преди да те видя в катедралата, аз не знаех дали си още жива, или не.
— Бог се смили над мен и ми даде да разбера колко съм съгрешила пред него, пред децата си, пред мъжа си — подзе госпожа дьо Ренал. — Моят мъж никога не ме е обичал, както си въобразявах аз тогава, когато вие ме обичахте…
Жулиен се хвърли в прегръдките й, наистина вън от себе си, без какъвто и да е умисъл. Но госпожа дьо Ренал го оттласна и продължи доста твърдо:
— Моят уважаем приятел господин Шелан ми даде да разбера, че щом съм се омъжила за господин дьо Ренал, аз съм му отдала всичките си чувства, дори и онези, за които не съм подозирала и които никога не съм изпитвала преди злополучната ни връзка… След великата жертва, когато се разделих с писмата си, които ми бяха тъй скъпи, животът ми затече ако не щастливо, поне доста спокойно. Не го смущавайте; бъдете ми приятел… най-добрият от приятелите ми. — Жулиен покри ръцете й с целувки; тя усети, че той все още плаче. — Не плачете, вие ме карате да страдам толкова много… Разкажете ми сега вие какво сте правили. — Жулиен не можеше да говори. — Искам да зная какъв е бил вашият живот в семинарията — повтори тя, — а после вие ще си идете.