— Ти ги доведи в градината под прозореца — каза Жулиен, — ще ми се да ги видя, накарай ги да приказват.
— Да, да — извика му госпожа дьо Ренал, като се отдалечаваше.
Тя се върни скоро пак с портокали, бисквити и една бутилка малага; не бе й се удало да открадне хляб.
— Какво прави мъжът ти? — запита Жулиен.
— Пише проекти за спогодби със селяните.
Но удари осем часът, в къщата шумът нарасна. Ако не се покажеше госпожа дьо Ренал, щяха да я търсят навсякъде; тя трябваше да остави Жулиен. Скоро против всяка предпазливост се върна пак и му донесе чаша кафе; трепереше от страх да не би той да умре от глад. След закуската тя сполучи да доведе децата под прозореца на стаята на госпожа Дервил. Той ги намери много пораснали, но те изглеждаха обикновени или пък неговите представи се бяха променили.
Госпожа дьо Ренал им заговори за Жулиен. Най-голямото си спомни с любов и съжаление за някогашния си възпитател; но оказа се, че по-малките го бяха почти забравили.
Тази заран господин дьо Ренал не излезе от къщи, той се качваше и слизаше непрекъснато по стълбите, зает от сделките си със селяните, на които продаваше реколтата си от картофи. До обяд госпожа дьо Ренал не можа да отдели нито една минута за своя затворник. Когато звънецът удари и поднесоха обеда, хрумна й да открадне за него чиния топла супа. Когато се Приближаваше безшумно до вратата на стаята, дето се криеше той, и носеше предпазливо чинията, тя се озова лице срещу лице със слугата, който беше скрил стълбата сутринта. В тази минута и той също тъй безшумно пристъпваше в коридора и сякаш се прислушваше. Навярно Жулиен беше се разхождал в стаята непредпазливо. Слугата се отдалечи посмутен.
Госпожа дьо Ренал влезе смело при Жулиен; тази нейна среща го накара да потрепери.
— Ти се страхуваш — каза му тя, — а аз не искам и да знам за всички опасности на света, не ми трепва окото. Аз се боя само от едно нещо; от мига, когато ще остана сама, след като си заминеш. — И тя избяга навън.
„Ах — каза си Жулиен възхитен, — единствено угризенията на съвестта плашат тази възвишена душа!“
Най-сетне се свечери. Господин дьо Ренал отиде в Казиното.
Жена му заяви, че я боли ужасно глава, прибра се в стаята си, побърза да отпрати Елиза, но веднага скочи пак, за да отвори на Жулиен.
Излезе, че той наистина умираше от глад. Госпожа дьо Ренал отиде в кухнята да търси хляб. Жулиен чу силен вик. Госпожа дьо Ренал се върна и му разказа, че когато влязла в кухнята без свещ, доближила се до бюфета, където прибирали хляба, и простряла длан, тя напипала една женска ръка. Била Елиза, тя надала вика, който беше чул Жулиен.
— Какво правеше тя там?
— Крала е сладкиши или пък ни е следяла — отвърна госпожа дьо Ренал съвсем равнодушно. — Но за щастие аз намерих една баница и един голям самун.
— А какво е това там — каза Жулиен, като посочи джобовете на престилката й.
Госпожа дьо Ренал беше забравила, че още на обяд ги беше натъпкала с хляб.
Жулиен я стисна в прегръдките си с пламенна страст; никога тя не беше му се струвала тъй хубава. „Дори в Париж — мина смътно през ума му — не ще срещна по-силен характер.“ Тя беше несръчна като жена, несвикнала с подобен род хитрости, и в същото време имаше истинското мъжество на човек, когото могат да уплашат само опасности от друго естество и в по-друг смисъл страшни.
Додето Жулиен вечеряше с голям апетит и неговата любима се шегуваше с простотата на вечерята му, защото се страхуваше да говори сериозно, някой изведнъж разтърси със сила вратата на стаята. Беше господин дьо Ренал.
— Защо си се заключила — викаше й той.
Жулиен едва успя да се мушне под канапето.
— Как? Вие сте съвсем облечена — каза господин дьо Ренал влязъл. — Вечеряте и сте заключили вратата.
В обикновени дни този въпрос, зададен с цялата съпружеска сухост, би объркал госпожа дьо Ренал, но сега тя знаеше, че достатъчно е мъжът й да се понаведе, за да съгледа Жулиен; защото господин дьо Ренал се тръшна на стола, на който преди една минута Жулиен седеше точно срещу канапето.
Главоболието послужи за оправдание на всичко. Додето на свой ред мъжът й разправяше надълго и нашироко как спечелил една партия на билярд в Казиното, „една партия за деветнадесет франка, ей богу!“ — добави той, тя зърна на един стол, на три крачки пред тях, шапката на Жулиен. Нейното хладнокръвие се удвои, тя почна да се съблича и в един сгоден миг, минала бързо зад мъжа си, хвърли роклята върху стола с шапката.
Господин дьо Ренал си отиде най-сетне. Тя помоли Жулиен да й разкаже още веднъж за живота си в семинарията.
— Вчера не те слушах; докато приказваше, мислех само как да събера кураж, за да те пропъдя.