— Как оздравяваш толкова бързо? — попита Дал.
— Какво имаш предвид?
— Помниш ли, че беше пипнал меровианска чума?
— Естествено — възкликна Керенски. — За малко да умра!
— Именно. Но само седмица по-късно водеше изследователския отряд, в който участвах и аз.
— Еми, оправих се, нали разбираш — потвърди Керенски. — Намериха лекарство.
— Да — каза Дал. — Аз бях човекът, който достави спасението ти на командир К’ийнг!
— Ти ли си бил? — Керенски се метна на врата на събеседника си и го притисна в мечешка прегръдка. Питието се хързулна по стената на чашата му и се изля във врата на мичмана. — И ти си ми спасил живота! Тази стая е пълна с хора, дето са ме спасявали, ей! Обичам ви всичките! — Керенски се просълзи.
— Пак заповядай — Дал, колкото се може по-деликатно, откопча хлипащия лейтенант от себе си. Осъзнаваше, че всички други в стаята старателно не обръщат внимание на това, което се случва на дивана. — Имах обаче предвид, че след приема на лекарството ти оздравя бързо. А след това беше сериозно ранен по време на онази изследователска мисия, в която участвах. Но ето те няколко дни по-късно — здрав и прав!
— Е, нали знаеш, съвременната медицина е наистина страхотна — заяви Керенски. — Плюс, че винаги съм се оправял бързо. Предава се по наследство. Знаеш ли какви легенди се разправят в рода ми за един прадядо по времето на Великата отечествена война? Бил в Сталинград. Нацистите го надупчили поне с двайсет куршума, обаче той продължавал да напредва към тях. Направо свръхчовешко, да знаеш! Та сигурно съм наследил неговия ген… — лейтенантът надникна в чашата си. — Сигурен съм, че имах повече за пиене!
— Много удачно е, че се оправяш толкова бързо, като се има предвид колко често те раняват! — продължи упорито Дал.
— Нали? — възкликна Керенски, разтресен от прилив на чувства. — Благодаря ти! Никой друг не забелязва! Така де, каква е тази работа, а? Не съм нито глупав, нито пипкав, няма такова нещо. Но ида ли на изследователска мисия и после — айде в лазарета! Знаеш ли колко пъти са ме такова, гърмели?
— Три пъти за последните три години — уточни Дал.
— Да! — възкликна Керенски. — Плюс всичките други гадории, които ми се случват. Знаеш как е. Шибаният капитан и К’ийнг като нищо са ми спретнали вуду кукла! — и както си седеше и се мръщеше, започна да дава признаци, че всеки момент ще отплува по реката на съня.
— Вуду кукла — настоя Дал и така стресна унесения си събеседник, че го събуди. — Наистина ли го мислиш?
— Е, не, не буквално — уточни лейтенантът. — Не съм чак толкова тъп, нали така. Но имам подобно чувство. Направо ми се струва, че щом се натъкнат на някоя експедиция, дето са сигурни, че яко ще се прецака, капитанът и К’ийнг идват да ми подхвърлят: „Хей, Керенски, това е идеалната изследователска мисия за теб!“, аз се юрвам и ей на, наръгват ме в далака. И повечето пъти страдам заради някаква идиотщина, за която дори не съм чувал, разбираш ли? Та аз съм астрогатор, човече! Шибано брилянтен астрогатор съм. Искам просто да си… астрогирам. Ясно?
— Защо не го кажеш на капитана и К’ийнг? — попита Дал.
Керенски направи гримаса и устната му затрепери от усилието.
— Защото какво, мътните го взели, мога да кажа? — той започна да се клати като Хъмпти-Дъмпти. — О, не мога да ида на тая мисия, капитане, командир К’ийнг! Нека някой друг да го ръгнат в очната ябълка за разнообразие! — люлеенето поспря и последва секунда размисъл. — Освен това не знам… В конкретния момент всичко ми се струва смислено, нали разбираш.
— Не, не разбирам.
— Когато капитанът ми каже, че ме праща на изследователска мисия, все едно някаква друга част от мозъка ми взима управлението — сподели Керенски. Каза го така озадачено, сякаш подреждаше пъзел с части от две кутии. — Ставам един такъв самоуверен и съм напълно убеден, че има страхотно добра причина астрогатор да събира медицински проби или да се бие с машини убийци, или каквото там предстои. След това се връщам на „Дръзки“ и си мисля: „Какво, да го еба, правих преди малко?“ Понеже няма никакъв смисъл, нали разбираш.
— Не, не разбирам — повтори се Дал.
Керенски остана затънал в мислите си за момент, но след това махна пренебрежително с ръка и се развесели:
— Все тая, заеби, ясно? Доживях новия ден и съм в градска отпуска, че и заедно с хора, които са ми спасявали живота! — той отново се метна на врата на Дал, още по-разчувстван от предишния път. — Обичам те, човече! Честно. Нека си сипем по още едно и след това ще идем да си намерим курви. Искам свирка. Ти искаш ли свирка?