Това беше главният миг в живота му. Причината да съществува. Всичко, което бе сторил досега, всичко, което бе представлявал, казал или желал, го бе довело до именно този момент — да отстъпва заднешком, докато борговианските земни червеи копаят през пръстта и цепят въздуха, за да го докопат. Това беше съдбата му. Неговата орис.
За секунда и докато се взираше в острите като игли зъби, гърчещи се в доста еволюционно подозрителната въртяща се челюст на земния червей, мичман Том Дейвис видя бъдещето. В него изобщо не ставаше и дума за мистериозното изчезване на борговианците. Оттук насетне повече никой нямаше и да спомене за тази древна раса.
Бъдещето беше свързано с него самия — или по-скоро с онова, което неминуемата му смърт щеше да причини на баща му, сега адмирал. Или дори по-скоро с какво смъртта му щеше да промени отношенията между адмирал Дейвис и капитан Абърнати. Младежът съзря сцената, в която Абърнати съобщаваше на адмирала за смъртта на сина му. Видя как шокът се превръща в гняв и как приятелството между двамата се изпарява. Яви му се сцената, в която пехотинците на Общовселенското обединение арестуват капитана по скалъпено обвинение в убийство поради небрежност, подхвърлено от адмирала.
Съзря военния съд и как научен офицер К’ийнг, в ролята на съветник на Абърнати, зрелищно пречупва адмирала на свидетелската скамейка, като го кара да признае, че всичко това се случва заради загубата на сина му. Дейвис видя баща си драматично да протяга ръце и да моли за прошка мъжа, когото бе арестувал по лъжливо обвинение. Съзря и как капитан Абърнати му прощава в стоплящо сърцето сдобряване направо там, насред съдебната зала.
Беше страхотна история. Велика драма!
И всичко зависеше от него. От този момент. И тази орис. От съдбата на мичман Дейвис.
Той обаче си помисли: „Майната му на всичко, искам да живея!“, и рязко зави, за да избегне настъпващите твари.
Да, но взе, че се препъна, и един от земните червеи му отхапа лицето, така че редникът все пак умря.
От наблюдателницата си до К’ийнг и Уест капитан Люсиъс Абърнати безпомощно гледаше как Том Дейвис пада плячка на земните червеи. Усети нечия ръка да поляга на рамото му. Принадлежеше на старши инженер Уест, който каза:
— Съжалявам много, Люсиъс! Знам, че ти беше приятел.
— Повече от приятел — отвърна Абърнати, преглъщайки мъката си. — Беше и син на мой приятел. Видях го как израства, Пол. Използвах връзки, за да го докарам на „Дръзки“. Обещах на баща му, че ще се грижа за него! И го правех. От време на време проверявах как я кара. Никога не съм показвал предпочитания, разбира се. Но го наглеждах!
— Адмиралът ще бъде смазан — отбеляза научен офицер К’ийнг. — Редник Дейвис беше единствено дете на баща си и покойната му съпруга.
— Да — съгласи се Абърнати. — Много тежко ще бъде!
— Вината не е твоя, Люсиъс — утеши го Уест. — Не си му нареждал да стреля с пулсовия пистолет. Нито пък да се втурва презглава!
— Вината не е моя — призна капитанът. — Но отговорността е!
С тези думи се премести на най-далечния край на канарата, където потърси уединение.
— Исусе Христе — промърмори Уест на К’ийнг, след като капитанът се отдръпна, останаха сами и най-сетне можеше да говори свободно. — Що за идиот стреля с пулсов пистолет в пода на пещера, гъмжаща от земни червеи? И след това се опитва да я пресече тичешком? Може и да е бил син на адмирал, но не беше много умен!
— Наистина извади лош късмет — съгласи се К’ийнг. — Добре известни са опасните черти на борговианските земни червеи. Чен и Дейвис — и двамата трябваше да са по-добре подготвени.
— Хич не го бива младото поколение! — заключи Уест.
— И това е вярно — въздъхна научният офицер. — Тъй или иначе обаче тази и другите ни скорошни мисии са свидетели на тъжна и осезаема загуба на животи. Независимо дали са достойно подготвени или пък през пръсти, фактът си е факт: нуждаем се от още нови членове на екипажа!
Глава първа
Мичман Андрю Дал надникна през прозореца на Земния док — намиращата се над Земята космическа станция на Общовселенското обединение — и се взря в следващия си кораб.
Съзерцаваше „Дръзки“.
— Прекрасен, е нали?
Дал се обърна, за да се изправи срещу заговорилото го младо момиче, облечено в униформата на мичман от звездния флот, което също съзерцаваше кораба.
— Така си е — съгласи се Дал.
— „Дръзки“ — капитален кораб от флота на Общовселенското обединение — заизрежда момичето. — Построен през 2453-та на Марсианския док. Флагман на Общовселенското обединение от 2456-та. Първи капитан — Дженивиъв Шан. Люсиъс Абърнати е капитан от 2462-ра насам.