— Не се съмнявам в това, но трябва да проверя и какво друго е станало.
Когато Дал прекрачи прага на лабораторията по ксенобиология, лейтенант Колинс го посрещна с думите:
— Въобще не влизай! Вече не работиш в тази лаборатория. Накарах да те прехвърлят.
Дал се поспря и се озърна. Лейтенантката се бе изправила настръхнала пред него. Разположен на работната станция зад нея, Трин старателно се бе съсредоточил върху каквото там се намираше на работния му таблет. От другите станции в Дал с откровено любопитство зяпаха двама непознати.
— Новите Касауей и Мбеки? — попита мичманът, отново съсредоточавайки вниманието си върху Колинс.
— Джейк и Фиона не са незаменими.
— Не, те бяха просто пушечно месо — съгласи се Дал. — Или поне когато се стигне до това да участват в изследователска мисия… — той врътна брадичка към новите членове на екипажа. — Казахте ли им за К’ийнг? Или за капитана? Дали сте обяснили внезапното си изчезване, когато някой от тях се появи? Измъквали ли сте досега Кутията, лейтенант?
Колинс видимо полагаше усилия да се овладее. Накрая изсумтя:
— Не ти влиза в работата, мичман! Ти вече не си част от екипа на лабораторията. Мичман Дий, младшият научен офицер на мостика, миналата седмица паднала и загинала по време на изследователска мисия. Препоръчах те на К’ийнг като неин заместник. Той се съгласи. Започваш утре. Технически, това е повишение. Поздравления!
— Някой ми спомена веднъж да стоя далеч от мостика — каза Дал и след това кимна на Трин. — Всъщност двама души. Но един от тях ми го повтори по-настоятелно.
— Глупости — възрази Колинс. — Мостикът е идеалното място за някой като теб. Ще си в контакт със старшите офицери ежедневно. Те ще те опознаят много добре. И ще имаш много възможности за приключения. Ще ходиш на изследователски мисии всяка седмица. Понякога дори по-често! — тя се усмихна студено.
— Е — обобщи Дал, — това, че ме предлагаш за подобно повишение, отлично подсказва какво мислиш за мен, лейтенант!
— О, не си въобразявай кой знае какво — отвърна Колинс. — Повече е, отколкото заслужаваш. А сега мисля, че е най-добре да изчезваш, мичман. Ще трябва да си починеш преди първия си ден на мостика!
Дал се изпъна и отдаде сухо чест. Колинс му обърна гръб, без да отговори на поздрава.
Младежът се обърна и тръгна към вратата, но след това му хрумна друга идея и той се приближи до новите лаборанти. Попита момичето:
— Откога сте тук?
Запитаната се спогледа с другия лаборант и след това вдигна очи към Дал. Каза:
— Четири дни. Прехвърлиха ни от „Хонсю“.
— Значи все още не сте ходили на изследователски мисии?
— Не, сър.
Дал кимна и посочи към Колинс и Трин:
— Ще ви дам един съвет! Когато те внезапно хукнат за кафе, значи е настъпил идеалният момент да направите инвентаризация на склада. И двамата. Не мисля, че онези там ще си дадат труда да ви го кажат. Не мисля, че ще си дадат труда да го съобщят на когото и да било в тази лаборатория, не и отново. Така че ви го казвам аз. Следете ги. Не ги оставяйте да ви продадат!
Дал се обърна и излезе, оставяйки зад гърба си двама много объркани моряци и двама много ядосани офицери.
— Карай по-полека, Анди! — за да не изостане, Дювал забърза на свой ред. — Та ти току-що излезе от болницата!
Дал изсумтя и изтропа нататък по коридора. Мая пак се изравни с него.
— Смяташ, че те е пратила на мостика, за да ти го върне за колегите от лабораторията — намекна тя.
— Не — отвърна мичманът. — Прати ме на мостика, понеже, когато се наложи да прати Джейк и Фиона на мисия, това ѝ натри носа в лайната.
— Така ли? Какво имаш предвид?
Дал стрелна с поглед приятелката си, но обясни:
— Тя се страхува. Всички на този кораб умират от страх, Мая! Крият се и бягат, но и си намират начини да не мислят колко много време прекарват в криеница. А след това настъпва мигът, когато не могат да се спотаят и се налага да застанат лице в лице със себе си. А те го ненавиждат. Това е причината Колинс да ме прати на мостика. Понеже иначе всеки път, като ме погледне, би си напомняла, че е страхливка!
Той отново се разбърза.
— И накъде си тръгнал? — попита Дювал.
— Остави ме на мира, Мая!
Момичето се закова на място. Дал не спря да я изчака.
Всъщност нямаше представа накъде е тръгнал; искаше да изгори разочарованието и гнева си и движението беше най-близкото до усамотение нещо, което претъпканият като кутия със сардели „Дръзки“ можеше да му предложи.