— Не мога — отвърна Абнът. — Както казах, аз не се класирам за там. Но имам приятел, който е барман вътре и му уредих участие в рекламка миналото лято. Спасих го да не му конфискуват имота. Тъй че ми е длъжник. Той може да ви вкара… Или по-точно да вкара него — и посочи към Керенски. Огледа останалите и махна и към Дювал. — Да речем, и нея също.
— Помогнал си на приятеля си да си спаси къщата и в замяна той ще вкара двама души в един клуб, и тези две услуги са равни по стойност? — изуми се Хестър.
— Добре дошъл в Холивуд! — приветства го Абнът.
— Приемаме — заяви Дал. — И благодаря, Брайън!
— Радвам се да помогна — отвърна двойникът му. — Така де, един вид се привързах към вас. Като видях, че сте всъщност истински и тъй нататък.
— Радвам се да го чуя.
— Може ли да те питам нещо?
— Давай.
— Бъдещето — каза Абнът. — Наистина ли е като в сериала?
— Бъдещето наистина е като в сериала — увери го Дал. — Но не знам дали е истинското бъдеще.
— Но то е вашето минало — възрази Абнът. — Ние сме част от миналото ви. 2012-та година, имам предвид.
— 2012-та е част от миналото ни, но не тази 2012-та — поправи го Дал. — В нашето минало няма сериал на име „Хрониките на «Дръзки»“. В нашата времева линия той не съществува.
— Това означава, че и аз може да не съществувам във вашата времева линия.
— Възможно е — призна Дал.
— Значи ти си единствената част от мен там. Единствената част от мен, съществувала изобщо.
— Предполагам и така може да се каже — съгласи се Анди. — Също както и ти си единствената част от мен, съществувала тук.
— Това не те ли притеснява? — попита Абнът. — Да знаеш, че съществуваш, но не съществуваш, и че си истински, ама не си, всичко това едновременно?
— Да, и при това имам нужната подготовка да решавам дълбоки, екзистенциални проблеми — призна си Дал. — Как решавам например точно този? Всъщност не ми пука дали съществувам наистина или не, дали съм истински или измислен. Онова, което искам точно сега, е просто да бъда човекът, който сам решава собствената си съдба. Подобен избор би ме задоволил. И върху това работя в момента.
— Мисля, че може и да си по-умен от мен — заяви Абнът.
— Няма проблем — отвърна Дал. — Аз пък смятам, че изглеждаш по-добре от мен.
Абнът се ухили:
— Ще се задоволя и с това. И като повдигнахме темата, време е да ви заведем на пазар, приятели. Тези униформи са подходящи за бъдещето, но тук и сега ще ви жигосат като шантавеляци, които не излизат достатъчно често от мазето. Имате ли пари?
— Разполагаме с деветдесет и три хиляди долара — съобщи му Хенсън. — Минус седемдесет и осем за обяд.
— Мисля, че ще ни стигнат — увери ги Абнът.
Глава седемнадесета
— Мразя тези дрехи! — възмути се Керенски.
— Добре изглеждаш — увери го Дал.
— Не е вярно. Изглеждам все едно съм се обличал на тъмно. Как може хората да носят такива парцали?
— Спри да мрънкаш — заяви Дювал. — Не е като да не се обличаш цивилно там, откъдето идваме!
— Да, ама това бельо сърби — подръпна тук и там Керенски.
— Ако знаех, че си такова мрънкало, никога нямаше да спя с теб!
— Ако аз пък знаех, че ще ме упоиш, отвлечеш и ще ме върнеш в тъмното средновековие без панталони, никога не бих спал с теб! — върна ѝ го астрогаторът.
— Приятели — намеси се Дал и врътна поглед към таксиджията, който старателно не обръщаше внимание на кукувците на задната седалка. — Малко прекалявате със средновековието!
Таксито, което се движеше по „Сънсет“, зави по „Вайн“.
— Значи сме сигурни, че Марк Кори още е вътре, нали? — попита Керенски.
— Брайън твърди, че приятелят ти се обадил веднага щом оня влязъл и ще звънне, ако си тръгне. Не ми се е обаждал оттогава насам, така че приемаме, че двойникът е вътре.
— Не смятам, че този план ще свърши работа — опъна се лейтенантът.
— Ще проработи — отвърна Дал. — Сигурен съм!
— Стана при приятелчето ти, но този тип може да се окаже по-различен.
— Стига де — възрази Дювал. — Ако поне малко прилича на теб, ще си падне незабавно по себе си. Ще е все едно се гледа в огледало, в което може да ръчка!
— Туй пък какво ще рече?
— Ще рече, че няма да възникнат спънки в това да се захласнеш по себе си — уточни Мая.
— Ти всъщност хич не ме харесваш — досети се Керенски след малко.
Тя се усмихна и го потупа по бузата:
— Харесвам си те, Анатоли, честна дума! Наистина. Но точно в момента искам да се съсредоточиш. Мисли за това като за поредната изследователска мисия!